ОТМИНАЛИ ГОДИНИ
Роман за юноши
2023
Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.
Ако познаете себе си и не се харесате, причината не е в разказвача.
Предговор
Днес, хлапетата, за които се разказва в тази история, са вече възрастни, но някога те бяха десет годишни или приблизително на толкова. Например тези от нашата улица - обикновена улица, разположена на южния скат на един от седем хълма посред равнината. Жителите се шегуваха, че живеят в Рим, който също беше разположен на седем хълма.
По склоновете бяха накацали уютни къщи, китни градини, спретнати дворове и малки, криви улички, изпълнени с усмихнати хора, играещи деца, поведени на водопой овчи стада и пасящи магарета. Като повечето улици в онова време, тя беше покрита с калдъръм от големи, заоблени камъни, между които растяха треви и билки и се стичаха последните ручеи дъждовна вода. Понякога, след поройни валежи, между камъните се подаваха довлечени от пороите камъчета, непотребни никому криви и ръждясали гвоздеи, стари капачки, парчета от алуминиеви лъжици и вилици, играчки и дори дребни монети.
Слънцето изгряваше над източния хълм в ореол ослепителни жълто-бели лъчи, разхождаше се в златистата си премяна високо над южните хълмове и залязваше над западния хълм, обагрено в жълто-червена светлина. Децата обичаха да подскачат по камъните на кълдъръма след дъжд, когато слънцето изгряваше през облаците и озаряваше равнината, а в локвите проблясваха слънчеви зайчета.
Някогашните къщи бяха кирпичени или направени от рингови тухли, покрити със стари керемиди, измазани с глина или варови мазилки. Но все по-често изникваха нови домове, с нови тухли и съвременни керемиди, наричани „цигли“. Много нови къщи бяха недовършени, поради което непрекъснато бяха достроявани, мазани, боядисвани и разкрасявани. Беше повод за обща радост, когато от някой край на махалата викачите обявяваха с цяло гърло от върха на нов покрив, че още една къща е построена и в нея ще живеят добри стопани, които сега даряват майсторите с нови ризи и пешкири.
Изтичането срока на вноската за автомобил беше още една причина за радост, тъй като след пет-шест годишно очакване, някой нашенец се сдобиваше с желаното возило. По улиците имаше вече десетина лъскави коли. Колко гордост предизвикваше автомобилът у собствениците, а още и възхищение и дори мъничко завист в останалите! Притежателите му щяха да пътуват из страната: на гости, на екскурзии, на курорт и даже до лозето или нивичката можеха да пътуват, стига да поискат... Вместо с магарешката каручка, ще се возят с моторното возило, а другите ще им дишат праха!
Най-голямата радост за всички бяха децата и всичко свързано с тях. Раждания, кръщенета, рождени дни, дипломиране, приемане в университет, казарма, сватба, всичко беше повод за празнуване. На тези събития се събираше целият род, пръснат в различни краища на държавата. Срещаха се, за да се видят и да се порадват, че децата са живи, здрави и успели. В ресторант или в къщи, в дворовете или направо на улицата се изнасяха маси, столове и дъсчени пейки. Масите се отрупваха с всичко необходимо за случая и празникът започваше. Вдигаха се наздравици, виеха се хора, пееха се песни. Празнуваха близки и роднини, съседи и приятели, колеги и дори преминаващи по улицата случайни минувачи. Дните някога бяха изпълнени с много труд, но и с общо веселие.
Децата в онези години не се различаваха много от днешните деца. И тогава повечето бяха любознателни, любопитни, игриви и забавни. Изследваха заобикалящия свят, отсяваха доброто от злото, оценяваха истинското приятелство, проявяваха достойнство, смелост, искреност и честност, търсеха знания и любов, и бяха възпитани в трудолюбие и отговорност.
Някои детски игри тогава се различаваха от днешните. Играеше се на „челик“, на „прескочи кобила“, на „дълго магаре“, на „държави“, на „жмичка“, на „сляпа баба“, на „глух телефон“, на „дай, бабо, огънче“, на „кажи, кажи ораторе“, на „стена“, на „филми“, на „войници“, на „бъз“, на „майки и татковци“, на „готвачи“, на „каубои и индианци“ и на много други игри, които се измисляха според обстоятелствата.
През цялата година децата играеха навън или превръщаха различни свои занимания в игри. През зимата се пързаляха на снега, през март палеха огньове, с настъпването на пролетта пресаждаха горски цветя, през май ходеха в гората за люляк, през юни беряха липов цвят, през лятото ходеха на пионерски лагери и помагаха за събирането на селскостопанската продукция.
Любими занимания на някои момчета бяха: риболовът на каналите в Блатото, плуването до баража на Главния канал, а понякога и стрелбите по черни котки и кукумявки. Готови да опитат всичко, когато асфалтираха улиците дъвчеха „дзифт“ вместо дъвка, от който по зъбите оставаха черни петна. Достатъчно беше един да опита нещо, за да го последват останалите. Може би за да демонстрират принадлежността си към животинския свят, се биеха помежду си, за да покажат превъзходството си.
И някога, също като сега, хлапетата често мечтаеха, старателно планираха, експериментираха, четяха любопитни публикации и популярни книги, посещаваха филми в кината, но и усърдно залягаха над уроците и помагаха на родителите си.
Ако ме попитате, какви бяха децата някога, ще ви отговоря веднага - обикновени деца, които бяха мъничко по-различни от днес, защото времето беше различно.
Глава I
За училището и местните особености
Ако някога сте били дете, вероятно си спомняте, колко трудно е ставането за училище сутрин. Будят ви по няколко пъти и ви напомнят, че ще закъснеете, проверяват дали сте станали, после вратата се отваря заплашително и това предизвиква моменталното ви изхлузване изпод завивките, бързо измиване и обличане. Хапвате надве-натри, преглъщайки на големи залъци закуската и политате към училището. Отпред и отзад топуркат с обувки или шляпкат със сандали други хлапета, някои по-големи, други по-малки. Едни подтичват от страх да не закъснеят за първия час. Други бързат, за да имат време, да препишат домашните, преди да са влезли в час учителите. Трети, по-големите, отегчени от закуската с намазани филии в къщи, бягат, за да си купят закуска с джобните си и закусват в първия час, прикрити зад гърбовете на прилежните ученици от предните чинове. Учителите се правят, че не забелязват това прегрешение. По-младите учители не желаят да си създават излишни неприятности, а по-възрастните предпочитат да се отдадат на свещенодействието на мисията си – преподаването.
|
Селското училище нямаше блясъка на градс-ките училищата, нито техните големи успехи, но старателно и упорито мереше сили с тях. Като всички съвременни училища имаше достатъчно класни стаи, учителска стая, кабинети и дори „физкултурен салон“, разположен в една от големите стаи на първия етаж.
Учителите пристигаха сутрин с автобуса от близкия общински град, а след учебните часове се връщаха с него обратно. Имаше и местни учители, но най-младите и хубави учителки идваха от града. Бяха облечени в красиви градски тоалети и ухаеха на цветни парфюми. Беше приятно, когато над някого се наведе млада учителка, ухаеща на ароматизиран фабричен сапун и парфюм. Това разпалваше въобръжението и караше всички да бъдат особено внимателни в час, а през междучасието да разказват възторжени преживяното в този миг. Родителите на децата понякога също купуваха фабричен сапун, но предимно за специални случаи, докато в ежедневието се ползваше домашен, който миришеше на сода и свинска лой.
* * *
Автобусът не докарваше от града само млади и красиви учителки. С него пристигаше и Гришата – училищният директор. Той беше около петдесет и пет годишен, среден на ръст, добре сложен, облечен в поизтъркан кафяв костюм, риза и вратовръзка или фабрично плетено поло, балтон или шлифер и бомбе. Носеше кафеви офицерски обувки и ходеше така, сякаш маршируваше. Гледаше строго и имаше дълбок, боботещ, сякаш излизащ изпод земята глас, с който смразяваше всеки нарушител на училищния ред и го караше да застине на място, докато не му наложеше подходящо наказание за всяко провинение в училище или извън него.
Всички ученици се бояха от Гришата. Дори родителите се бояха от него, освен майката на Марчето, нафукана съученичка на Крис, който е герой на тази история. Винаги, когато сутрин се качваше от спирката в началото на селото на път за центъра, заставаше отпред до вратата на автобуса, за да бъде близо до директора и надвикайки бръмченето на двигателя поздравяваше: „Добро утро, другарю директор! Нали знаеш наш’то Марче? Да и пишеш са-а-амо шестици!“ След което загадъчно намигваше, както можеха да намигат само популярните по онова време японски картички, от които палави гейши ви гледат фронтално с две очи, но когато завъртите картичката под ъгъл, ви намигват обещаващо. Директорът се изчервяваше и пътниците в автобуса виждаха изчервяването му, настъпило или поради задължението да пише само шестици на Марчето, или заради обещаващото намигане на майка ѝ.
В училището имаше и няколко местни учители и учителки. Повечето бяха по-възрастни и се ползваха с голямо уважение. Най-уважаван беше учителят Крумов. Той беше тридесет и пет годишен, висок, строен, с приятно лице и благ глас, който събуждаше желание в учениците, да бъдат в класа му. В първия учебен ден той ги посрещаше и строяваше пред училищната сграда. По-големите класове знаеха къде и как да застанат, а „зайците“, както наричаха първокласниците, се оглеждаха и бутаха един в друг. Някои не бяха ходили на детска градина и не се познаваха, затова безпомощно се озъртаха, без да знаят, кое трябва да бъде другарчето им. Тази година другарят Крумов беше учител на класа на Крис.
- Застани до Анелия! – каза му учителят.
„Кой е Анелия?“ – чудеше се Крис, докато пристъпваше от крак на крак. В този миг учителят хвана чантата на гърба му и го избута до русокосо, сивооко, червенобузо същество с огромни кордели, стърчащо с цяла глава над него.
„Момиче! Какъв срам! Поставиха ме до момиче“ си помисли той, но все пак преглътна унижението, което според него представ-ляваше поставянето му до двукорделното същество. Останалите съученици не предизвикваха у него нито повече симпатия, нито повече доверие, освен може би Митето, с когото живееха на една и съща улица.
Беше слънчево септемврийско утро и както повеляваше традицията на петнадесето число, и тази година пред училището имаше тържество. Звучаха речи, песни, стихотворения, изпълнения на фанфарния оркестър, а учителите получаваха букети от цветя, набрани в градините. Във въздуха се носеха аромати на гергини, рози и хризантеми, които привличаха прелитащите наблизо пчели.
Високоговорителите предаваха на събраното множество казаното по микрофоните, а развълнува-ните родители се опитваха да запазят в съзнанието си всеки миг от първия учебен ден на децата си, изтривайки с ръка напиращите в очите им сълзи. Първокласниците, като всички първокласници, бяха объркани от ролята, която им беше отредена в този ден – да бъдат център на вниманието.
Първите дни в училище бяха особено преживяване. Крис имаше усещането, че обучението е сън, в който беше трудно да си спомни кога и на какъв урок е присъствал, но въпреки объркването запомняше всичко, което учеха в клас и придобиваше нови умения. Единственият учебен час, останал в паметта му завинаги, беше този, в който учителят ги научи да сливат буквите в срички, а сричките в думи. Сричаше и не можеха да повярва, че чудото се е случило. Преди тръгването на училище той не умееше да чете, както вече умееха някои деца от класа му. Четенето научи в класната стая и се чувстваше безкрайно щастлив от това ново умение.
Майка му го беше научила на цифрите, числата и на таблицата за умножение. Тя много държеше да не пропуска и минута от обучението по математика. Често му повтаряше, „учи, сине, математиката, защото е най-важната наука на този свят!“ Понякога с мъка разказваше, как пропуснала някои важни уроци, принудена да пасе бащините си волове. В това време учебните часове вървели и тя изпуснала свързващата нишка без да може да навакса пропуснатото.
В спомените на Крис първата училищна зима остана с горящата печка, разнасяща приятна топлина в класната стая и с текстовете, които им четеше учителят. Крис слушаше унесен гласа му, положил брадичката върху двете си ръце и беше щастлив, безкрай-но щастлив...
* * *
В онези години на дисциплината в училище се гледаше с различно око. Наказанията не бяха чести, но понякога се приемаха за необходимост. Имаше много палавници, които дисциплинираха чрез различни по строгост наказания. Най-строг беше директорът, който наказваше по регламент, но дори той не можеше да поддържа дисциплината така, както другарят Антонов, наричан от всички Илийката. Регламентираните методи за дисципли-ниране, прилагани от директора, бледнееха пред десетките години изпитана учителска практика на Илийката..
Старият учител не можеше да бъде пренебрегван и неглижиран от учениците. Външният му вид будеше респект с високия ръст и физическата му сила. Имаше здрави ръце и атлетична фигура. Когато го провокираха ставаше сприхав. Не понасяше да му се противоречи. Кафевите му очи гледаха с проницателен и строг поглед. Лицето му, набраздено от дълбоки бръчки, се разделяше на две от прав, остър нос. Прилична на храсталак, покрит с есенна слана, косата му беше запазила гъстотата от младежките му години, но без първоначалния си черен цвят. Носеше износен костюм, чиито разкъсани шевове жена му кърпеше от време на време.
Въпреки че цял живот беше преподавал в училището, му липсваше диплом за висше образование и педогогическа подготовка, но неговата собствена педагогическа методика беше желязна.
По времето, в което Крис беше ученик, Илийката вече беше пенсионер, но способността му да поддържа ред и дисциплина го задържаше в училището, макар и с ограничен брой часове в най-горните класове. Достатъчно беше той да влезе в класната стая, за да настъпи абсолютна тишина и всички погледи да бъдат отправени в черната дъска. Не се чуваше нито смях, нито разговори, никакъв звук. Дори чиновете преставаха да скърцат, най-много някоя муха да бръмне и да се удари в стъклата на прозорците.
Ако някой си позволеше да наруши реда, да подръпва или ръчка съучениците си, това предизвикваше рязко спиране на урока и яростен поглед към нарушителя, от който замръзваше кръвта във вените. Ако обаче след това мълчаливо предупреждение побутването или подръпването продължеше, старият учител бързо приближаваше палавника и му забиваше такъв шамар, че му бръмваха ушите, главата му отхвръкваше и ако природата не беше направила шиите достатъчно здрави, щеше да се търкулне някъде между чиновете на съседните редици.
Тези истории се разказваха между големите ученици, предупреждавайки ги за това, което може да им се случи. След такава случка седмици наред никой не смееше да наруши реда в часовете му. Родителите, на които Илийката също беше учителствал, нямаха възражения към възпитателните му методи. И ако наследникът им разкажеше в къщи за приложения педагогически похват, те в добавка прилагаха една по-дълга серия от шамари.
Вечер, в кръчмата, бащите се надпреварваха да черпят стария учител. Уморени и опиянени от работа и вино, те изразяваха подкрепа за изпитаната някога и от самите тях килийна педагогика: „Само така, бачо Илия, бий и не жали! Аз колко бой съм изял от тебе, ама ето на - станах човек!“
* * *
Брат брата не храни, но блазе му, който го има – казва народът. Децата, които имаха по-големи братя и сестри, научаваха от тях много ритуали, чието спазване в училище или по пътя натам трябваше да ги предпази от неприятности. Особено опасно се считаше преминаването под „дяволския мост“. Когато забързан не го забележиш и преминеш под него, непременно ще ти се случи нещо лошо. Дяволският мост всъщност не беше никакъв мост, а дървен телефонен стълб с наклонена опора, разположена над тротоара до училището. Ако някой се заплеснеше и минеше отдолу, трябваше по най-бързия начин да спре и да се върне задником, след което да го заобиколи, в противен случай го очакваха много беди през деня, а може би и в по-далечното бъдеще.
Голяма опасност, според детските вярвания, бяха черните котки.
Ако нечий път бъде пресечен от такава, беше на много лош късмет. За да избегнат пресичането пътя на някоя черна котка понякога децата преминаваха по съседни улици, пресичаха през дворове и прескачаха огради, докато не заобиколят опасното място. Когато това беше невъзможно, трябваше да се завъртят три пъти и да продължат пътя с подскоци „на куц крак“, но рискът си оставаше.
Имаше и други вярвания, някои от които страховити. Например, ако нощем на нечия къща кацне кукумявка и започне с нейното „кукумяу – кукумяу...“, някой в къщата ще умре. Затова чуеха ли кукумявка, момчетата се промъкваха наблизо и стреляха по нея с прашки и скобници.
Най-страшната поличба беше, ако на тавана на някоя къща затрополи „шъта - шъта невеста“[1]. Тогава няма отърване, къщата щеше да опустее.
Имаше и добри поличби. Кацането на калинка върху някого означаваше, че ще има нови дрехи. Улавянето на летящо във въздуха пухче означаваше, че ще бъде получено писмо. А ако някой бъдеше нацвъкан от птиче и не забележеше, голям късмет щеше да го очаква!
* * *
Ореш беше село, известно в района, а и извън него, с голямата си католическа църква, за която често се присмиваха на жителите му, понеже на религиозността на хората не се гледаше с добро око в онези години. В околните селища имаше православни храмове, в които също имаше служби, но рядко някой влизаше в тях. В Ореш беше различно. Всеки ден имаше следобедна литургия, на която се стичаха предимно възрастни жени, докато мъжете запълваха потребностите си от духовност в четирите задименените кръчми по протежение на главната улица. Повечето деца бяха кръстени в църквата. Тайно от властите, от съседите и дори от родителите, бабите водеха внуците си на ритуала. А дали те щяха да станат добри християни, зависеше предимно от домашното им възпитание.
Благодарение на именните списъци на католическата църква в миналото са кръщавали младенците с рядко срещани имена, като: Филомена, Мариянджело, Паригвозд, Франческа, Джилияно, Левиджо, Йозефина, Ловрин, Филияна, Чиприян, Януар, Августин, Рафаила, Феликс, Йозеф, Коластина, Дечиндо, Чена, Раймундо, Карлуна. Още по-странни бяха фамилни имена, като Ахмакови, Червенпеткови, Копоеви, Марияцини, Босилкови, Сабакови, Чоканови, Чорбаджийозови... Имаше и потомствени имена, останали от времената, когато в селото са живели и турски семейства, които отдавна бяха изчезнали, но бяха оставили фамилни следи, като: Шейтанови, Таушанови, Карабонови, Узунови, Бекярови.
И ако вярата беше скрита в душите, а с имената се свикваше, то с диалекта беше по-различно. Той понякога се отличаваше толкова от литературния език, че трябваше преводач, за да бъде разбрана дълбочината на казаното. Образованите млади хора се опитваха да променят диалектния говор, но срещаха упорита съпротива на останалите.
Макар в училищните часове учителите да говореха граматически правилно, разговорите в семействата и на улицата бяха на местния диалект. Дори някой да се опитваше да се изрази литературно, това предизвикваше присмех. Децата понякога дори издевателстваха над някое дете, за което смятаха, че се „прави на гражданче“.
Диалектът предизвикваше много присмех и подигравки у тези, които не бяха го чували, но ако подигравките притесняваха едни, други не се срамуваха да говорят диалектно и го правеха дори напук, за да са разноезични.
Според трети смешният говор може понякога да помогне. Когато строителният работник бай Джако поискал заем от заемоспомагателна каса на СМК-то[2], му отговорили, че ще му дадат желаната сума, ако първо каже нещо „по орешенски“. Джако се замислил, но не се сетил за нищо в момента и отговорил: „Амчи, како да ви обада, кът за нищу ни се сещям?“[3] Всички „началници“[4] в кабинета се залели от смях и му отпуснали заема, разказваше по-късно той.
* * *
Зимата на 1974 година беше много студена. Безпощаден към децата, студът хапеше люто всяка открита част – лицето, ръцете, вратлето. Това беше третата училищна зима на Крис.
Когато сутрин или вечер отиваше до дворната тоалетна, каквито по онова време имаха повечето къщи, всяко докосване до желязната дръжка залепваше ръцете за нея, а отлепването от студения метал беше болезнено.
Една сутрин снегът беше натрупал над детски ръст и продължаваше да вали. Крис излезе на улицата и установи, че в снега има пъртини с ширина колкото да премине един човек. Някой шегаджия беше направил предния ден големи снежни топки от лепкавия сняг. При търкялянето им се беше образувала пъртината към центъра, но когато топките станали твърде големи и тежки, той ги беше зарязал по средата на улицата, отъпквайки снега до тях. Сутринта беше захладняло и снежинките станаха дребни и остри.
Крис вървеше по пътеката и се оглеждаше, но навсякъде виждаше само сняг. Често преминаваше край големи снежни топки, върху които се бяха натрупали пресни снежни шапки.
Снегът продължаваше да се сипе, а студеният вятър го поемаше и разнасяше, запълвайки всяка пътечка и вдлъбнатина. По-надолу се бяха опитали да направят снежен човек от две големи снежни топки, но не могли да повдигнат главата върху тялото. Сега двете топки стояха върху снежната пъртина. Главата си имаше очи и уста от копчета, нос от морков и дори снежна шапка, но беше нещастна, защото си нямаше тяло.
Крис подтичваше понесъл на гърба си тежката чанта, пълна с учебници и тетрадки. Вятърът хвърляше сняг в очите му и предизвикваше сълзи, които студът замразяваше по страните му. Наближаваше училището, когато с ужас установи, че току-що беше преминал под „дяволския мост“. Спря и закрачи бавно заднишком. Трябваше да заобиколи, но откъде?
Не се чуваха стъпки на приближаващи деца, изглежда беше закъснял и всички са минали. Излезе от пъртината и започна да си пробива път, ровейки с ръце в снега. Виелицата свиреше над него и правеше снежни вихрушки. Плетените му вълнени ръкавици се намокриха, шалът се покри с капчици от дъха му, а под шапката изби пот. Стана му горещо и той разкопча копчетата на вълнено си палтенце. Дъхът му приличаше на облак пара, излизащ от чучура на чайника, в който майка му топлеше вода на печката.
В този миг видя нещо... Не беше виждал призраци, но това танцуващо във въздуха привидение може би беше призрак. Потрепваше от вятъра и се губеше от погледа му във виелицата.
Изглеждаше като млада жена в бяла рокля. Дългата ѝ сребриста коса беше разрошена от снежните вихри. Сякаш беше направена от стъкло, едновременно видима и прозрачна. Летеше и се въртеше понесена от вихрушката, а роклята и помиташе натрупания сняг и го вдигаше във въздуха. Държеше голите си ръце встрани от тялото като кукла. И макар да беше безмълвна, а лицето ѝ да не изразяваше никакво чувство, сивосиният ѝ студен поглед проникваше в мислите му и събуждаше страх. Тя сякаш говореше с поглед и човъркаше в съзнанието му, съобщавайки нещо, което той не разбираше. Потанцува във въздуха и изчезна, сякаш се разтвори в него.
Наистина ли беше я видял, се чудеше Крис. Никой не беше разказвал за такъв призрак или нещо друго, каквото можеше да представлява това видение. Как ли се нарича? Първото, за което се сети, беше Марга Аурея. Местните жители често наричаха разни неща с това име и си мислеха, че е име на жена.
Закъсняваше и трябваше да побърза. Продължи да копае с ръце, газейки в снега с гумените си ботуши, докато проби пътека, заобикаляща дяволския мост. Когато излезе от другата му страна, се затича към училището. Часът беше започнал. Вмъкна се тихо в класната стая. Няколко минути бяха достатъчни, за да потъне в уроците и да се успокои, без обаче да забрави странната случка.
* * *
Настъпи голямото междучасие. Крис излезе на двора, където учениците от цялото училище водеха битка със снежни топки. Воюващите страни се бяха разделили според махалите, според възрастта и дори според това на кой отбор симпатизират. Горната срещу долната махала, най-горните класове срещу всички по-малки, почитателите на ФК „Левски“ срещу почитателите на ФК „ЦСКА“. Снежни топки летяха във всички посоки и често разваляха принципите на разделение. Тази безпринципност скоро беше преодоляна с включване на Илийката в битката. Старият учител беше заел стратегическо място върху една пейка на другия край на ханбалното игрище и от там започна да обстрелва водачите на армиите. Новият противник доведе до ново обединение. Заклетите врагове, почитателите на „Левски“ и „ЦСКА“, застанаха едни до други, правейки купчини снежни топки по периферията на игрището. Горните класове от долната махала се обединиха с тези от горната махала. Само малките ученици, респектирани от авторитета на другаря Антонов, не се включиха в новата битка, а наблюдаваха любопитно нейното развитие.
Оставаха около пет минути до края на междучасието. Обединената армия на учениците беше натрупала купчини от боеприпаси. Илийката очакваше да завърши направата на снежните муниции. Той погледна часовника си, огледа за готовността на противника и извика:
- След пет минути ви искам всички в клас - след което хвърли една след друга двете топки, които стискаше в кожените си ръкавици по главно-командващите на обединената ученическа армия.
- По Илийката... Огън! – прозвучаха в отговор заповедите на двамата „генерали“. Разбира се, никакъв огън нямаше, но такива бяха командите във филмите.
Във въздуха полетяха стотици снежни топки. Повечето не достигнаха целта, поради голямото разстояние, други я прехвърлиха, трети преминаха встрани, но имаше и такива, които уцелиха дългото кафяво палто и оставиха свидетелство за успеха на стрелците. Илийката стоеше безмълвен, неподвижен и загадъчно усмихнат. Изведнъж беше станал безкрайно симпатичен на всички.
Минута по-късно купчините от снежни топки изчезнаха в битката и учениците тичаха по коридорите към класните стаи. Бузите червенееха, очите светеха, а гласовете бяха възторжени и издаваха удовлетворение и благодарност. Прозвуча вторият звънец и часът започна.
Глава II
Селски живот
В онези години животът течеше по-просто и някак по-спокойно в сравнение с живота през следващите десетилетия. Не беше по-лек, нито по-богат, но съблазните бяха по-малко.
Всички бяха свикнали на труд от малки. Възрастните се трудеха от сутрин до вечер. Отглеждаха животни, трудеха се по полята и в градините.
В неделя, когато родителите на Крис не бяха на работа, ходеха на нивата или лозето. Събуждаха рано него и сестричката му и още преди изгрев поемаха с каручката. Баща му и майка му бяха седнали на дъската отпред, а децата седяха на постланата на дъното стара черга. Докато стигнат, слънцето вече беше изгряло над хълмовете.
Бащата на Крис разпрягаше магарето Орлик и го връзваше да пасе, а майка му постилаше и нареждаше закуска на края на нивата. След закуската се нареждаха с мотиките на редовете и започваха копането. След час, родителите подкарали вторите си редове, ги срещаха по средата. „Какво? Уморихте ли се? Идете и седнете на постланото!“ С това работата за децата приключваше. Те сядаха на припека, а когато станеше много топло и скучно, поемаха към кладенчето. Там понякога срещаха други деца, с които започваха игри, продължаващи често през целия ден, докато не чуеха, че родителите им ги викат, за да си ходят.
Благодарение на усиления труд родителите на Крис осигуряваха много продукти за домакинството, поради което успяваха да спестят малки суми от ниските заплати. С тези спестявания после купуваха необходимото за дома. Нямаха нито време, нито възможности екскурзии и курорти и не ходеха.
В селските магазини нямаше голямо разнообразие от стоки, което свеждаше покупките до това, което се предлагаше. За трепезата: сол, захар, олио, ориз, брашно, подправки... За ежедневието: платове, дрехи, завивки, кухненски съдове...
Животните им се отблагодаряваха за положения труд с месо, яйца, вълна, кожи и малко пари от продажбите. Земята раждаше зеленчуци и плодове за трапезата. Дояха мляко, което беше чисто, гъсто и вкусно, понякога колеха кокошка, агне или прасе. Крис и сестричката му събираха яйцата на кокошките, от които майка им приготвяше най-вкусните баници, пити и сладкиши, а от лехите и дърветата в градината беряха ароматни зеленчуци и плодове. Дните преминаваха в труд, но ако бяха здрави, всички бяха щастливи.
Българинът винаги е бил пестелив. Хората спестяваха за мебели, електроуреди и модерни вещи, като хладилници, перални, телефони и всякакви предмети за дома, които го правеха по-удобен и уютен. Имаше и такива, които гледаха в перспектива и правеха вноски за апартаменти на децата в градовете за след две десетилетия и за автомобили, за които чакаха пет-шест години.
За мебелите и техника трябваше да се запишат в железарския магазин, който беше и мебелен, и магазин за битова техника, и за още много неща, за които в града имаше различни магазини. Често това, което бяха записали в списъка на поръчките или не пристигаше, или идваше нещо различно. Поръчали голям хладилник, а пристигнал малък, поръчали прахосмукачка „Тайфун“, а пристигнала „Ракета“, поръчали телевизор „София“, а пристигнал „Опера“, но хората не бяха претенциозни и вземаха това, което е докарано, защото желаното можеше никога да не пристигне.
Децата се чувстваха щастливи при посещенията си в „книжарницата на леля Левка“ и в „магазина на Мананчето“. В книжарницата имаше множество разноцветни стоки като автоматични химикалки, цветни моливи и флумастри, акварелни и темперни бои, тетрадки и бележници. Имаше към сто различни заглавия на книги и няколко албума грамофонни плочи. Там можеше да се видят и настолни игри като „Не се сърди човече“, „Черен Петър“, шах, табла и други стоки, подходящи за подарък, който да направят на друг или на себе си. Всички деца обичаха да разглеждат новогодишните украси. Обожаваха миговете, в които можеха да се докоснат до всичко лъскаво в книжарницата. Но понеже честите посещения, при които не се купува нищо, сърдеха продавачката, понякога отлагаха влизането. Разглеждаха рафтовете през прозореца, до оня миг на блаженство, когато отново ще се престрашат и ще влязат вътре.
Родителите на Крис му купуваха от книжарницата всичко необходимо за училището: учебници, тетрадки, блокчета, химикалки, боички... Понякога получаваше със сестричката си и играчки, послучай празници или дори без особен повод, само за да видят, как грейват очите им от радост. Получаваше и малки суми джобни пари, които трябваше да бъдат харчени за закуски, но той търпеливо спестяваше стотинките, за да си купи нещо сам.
Ако наречем селската книжарница храм на съкровените детските желания, магазинът на Мананчето беше от по-висока категория. Той можеше да бъде сравнен с катедрала на съкровените детските мечти. Но за него ще разкажа по-късно.
* * *
Вечерта Крис си легна след като майка му отнесе сестричката му, за да я сложи да спи. Дървата в печката пращяха. Светлината от пламъците излизаше през процепа на вратичката и се отразяваше върху стената, където танцуваше и се извиваше като привидение. Имаше нещо познато в този танц. Загледан в него, той се унесе. Потъна в съня си, опитвайки да си спомни, на какво му напомня танцът на пламъка! Сънуваше, че танцува в снежна вихрушка, но не сам, а с онази загадъчна и красива непозната жена, която беше видял сутринта. Носеха се във вихрен танц. Усещаше тялото ѝ, топлият ѝ дъх, и въпреки виелицата не чувстваше студ. Беше му топло, много топло и приятно. Внезапно нещо в него изригна, но той вече спеше дълбоко.
На сутринта разбра, че съзряването създава освен приятни изживявания и някои неудобства. Бързо изтича в банята, за да се измие и преоблече.
Глава III
Любовта, без която не можем
Като всяко дете, Крис обичаше безкрайно майка си, която винаги беше готова да го изслуша или посъветва за проблемите му. Веднъж я попита:
- Защо момичетата не ме харесват?
- Така ти се струва. Сигурно те харесват, но не ти го показват.
- Но го показват на другите момчета – отговори той, излагайки на показ обидата си, че е пренебрегнат.
- На кои? – търпеливо попита майка му.
- На по-хубавите, които ходят по-модерно облечени и имат по-големи братя - Крис изброи имената на харесваните момчета.
- Ами ето, ти сам казваш, че ги харесват заради по-големи им братя, а не харесват самите тях. Ще дойде време, когато и теб ще харесват по-малките момиче-та. А тези, от вашия клас, когато големите им братя заминат да учат в града, няма да бъдат харесвани, защото момичетата ще търсят по-интересни момчета, които са по-умни, по-способни и по-талантливи.
- А по-красиви? Аз не съм красив нали?
- Красив си, как да не си красив! За мен ти си най-красивото момче на света – отговори майка му и за да го разсмее, разказа приказката за гарджето, което майка му мислела за най-красиво.
Тези разговори донякъде успокояваха разтрево-жената детска душа и вдъхваха надежди за бъдещето, но когато попадаше в училищните и уличните компа-нии, където момичетата, от които се интересуваше, флиртуваха с „онези“ момчета и не му обръщаха никакво внимание, потиснатите му чувства се връщаха.
Особено трудно преживяваше училищните празненства, където красивите момчета бяха канени на танци от красивите момичета или си говореха с тях през цялото време, а „задръстеняците“, както ги наричаха, стояха самотни в някой ъгъл и зяпаха тъжно, как другите се забавляват. От изпуснати фрази и откровения на приятелите си успя да научи, че и те се чувстват пренебрегнати колкото и той, но не смятаха да се унижават, канейки на танц някое момиче, което смятаха за грозно. Училищните тържества се превръщаха от дългоочаквано събитие в неприятно преживяване, оставящо задълго горчивина в крехките момчешки души.
Момичетата в махалата също предпочитаха компанията на по-големите момчета, а тези на възрастта на Крис, най-много да бъдат харесани от някоя малка лепка, която още не е тръгнала на училище или е първокласничка.
Крис имаше своя любима. Беше симпатична, смугла, чернокоса и черноока и когато се смееше, смехът ѝ наподобяваше врещенето на яре, особено ако се присмиваше на някого. Казваше се Капка. Родителите ѝ не бяха обикновени работници, работещи като другите родители на полето. Майка ѝ беше кинооператорка и пускаше филмите в киното, а баща ѝ – техник в пощата. Това я превръщаше според момчешките представи в аристократка. Винаги беше облечена в по-модерни и ярки дрехи от останалите. Купеното ѝ от магазините на общинския град облекло контрастираше на сивите памучни анцузи с провиснали колене от магазина на Мананчето. През зимата носеше пухкаво палтенце, каквото не можеше да се купи в селския магазин за облекло и още по-пухкава снежнобяла шапка, които оформяха представата на Крис за истински жив ангел. Въпреки пренебрежението, което тя често демонстрираше към него, понякога двамата играеха заедно. Пързаляха се с шейни по улицата, правеха снежни човеци, а при игра на жмичка се криеха заедно в яворите до Капкиния двор.
Когато бяха по-малки играеха на готвачи и правеха „гладко“. Гладкото се получава като наплюете бордюра и го посипете с финна пръст, която разбърквате, а после сипвате още суха пръст и започвате да заглаждате с гладък камък, каквито имаше в изобилие във фугите между камъните на калдъръма. Гладите, докато не се образува гладка и твърда, глинеста, чернооцветена повърхност – „гладко“.
* * *
От няколко дни снегът беше затрупал цялата улица. В този ден слънцето напече и дебелият сняг бързо започна да сляга и да става по-плътен. Когато замръзнеше, ставаше чудесна пързалка за шейни, но децата нямаха търпение това да стане и бързаха да намерят място на улицата, на което да се пързалят.
Беше средата на седмицата и повечето ученици бяха през целия следобед на занималня в училището. Крис не ходеше на занималня. Мразеше я. Времето там му напомняше за онези досадни следобедни училищни празненства, които ненавиждаше.
Изкара шейната на улицата и я задърпа към високото. В края на улицата беше къщата на Петьо Дългия - висок, млад мъж, който винаги гледаше децата с добродушна усмивка. Работеше в града и имаше две хобита. Беше вратар на мъжкия футболен отбор, а когато не беше на смяна или на мачове, снимаше хората и околните пейзажи с малкия си фотоапарат. Имаше си приятелка, която понякога му идваше на гости.
Пред къщата на Дългия, върху шейна, купена наскоро от някой магазин в града, седеше Капка. Шейната на Крис беше красива, но нямаше финеса на Капкината. Неговата беше с плазове от винкел и седалка от дъски, които никой не си беше губил времето да лакира или боядиса. Шейната на Капка беше като излязла от картина с извитите си сини тръбни плазове, фина винкелова рамка и лакирана дъсчена седалка. Неговата шейна беше привързана с въженце, а нейната се теглеше с лачена кожена каишка, захваната с блестящи метални капси. Крис поздрави, плъзна шейната си до Капкината и седна мълчаливо загледан в нея, сякаш са седели така цял живот.
Тъкмо да се спуснат надолу по хълма, когато портичката в оградата се отвори и Петьо Дългия излезе през нея.
- Пързаляте ли се – попита ги младият мъж.
- Дааа...– отговориха те в един глас.
- Я седнете двамата на едната шейна, за да ви снимам!
Крис се премести на шейната зад Капка.
- Приятелчета ли сте?
Капка мълчеше. Крис се почуди какво да отговори. В следващия миг се чу да казва:
- Аз като порасна, ще се оженя за Капка.
- Хе-хе-хе-хеее – се изстреля от гърлото ѝ оня презрителен смях, който звучеше като врещенето на яре - никога няма да се оженя за това хлапе!
Май при своето изявление не беше отчел аристократичното ѝ превъзходство. Освен това той едва наближаваше десет, а тя вече беше единадесетгодишна. Все пак отбеляза, че любимата му каза „никога няма да се „оженя“, а не „никога няма да се „омъжа“, което според него правеше заявлението ѝ невалидно.
След седмица Петър Дългия им даде напълно безплатно по една мъничка снимка, на която седяха върху модерната Капкина шейна. Капка стърчеше с глава над Крис, с осанка, съответстваща на аристократката на улицата. Облечена в модерните си, ярки дрехи, бели кожени ботуши и пухкава бяла шапка. А той - в купения в магазина на Мананчето сив анцуг, синьо палтенце и черни гумени ботуши, каквито имаха повечето хлапета в махалата, с нахлупена до веждите шапка и бял, домашно плетен, вълнен шал през устата. Все пак снимката беше хубава, а и цветовете не личаха, защото беше черно-бяла.
* * *
В събота, след училище, Крис трябваше да отиде до Драгомир(ов)ската махала, за да занесе храна на баба Руса. Тя беше майката на майка му. Имаше три деца – майка му и двамата ѝ братя. Понеже те заминаха да живеят в големите градове, а неговото семейство живееше в собствена къща, на другия край на селото, баба му остана сама и трябваше да я навестяват отвреме навреме. Най-често изпращаха него. Носеше хляб от селската фурна и нещо сготвено от майка му.
Днес носеше буркан със супа и желязна котелка с печено. Беше купил хляб от фурната и крачеше по утъпкания сняг към къщата на баба си. Обичаше да ходи там. Особено през пролетта и лятото, когато беше топло и можеше да си играе в сянката на големите дървета в двора.
Преди пет-шест години вуйчовците му живееха в къщата и понякога ритаха заедно топка. Дори веднъж, ритната от него топка влезе през вратата на пещника[1], събори едно гърне и разпиля ориза в него. Тогава обявиха, че това е „истински гол, защото топката е влязла „във вратата“ и дори нямаше наказание, каквото би получил вкъщи.
Когато стигна до вратника, повдигна мандалото и натисна навътре. Дървената врата поддаде, но натрупаният отзад сняг се съпротивляваше. Натисна силно, провря се през процепа и нагази в снега.
Премина по двора. Снегът беше дълбок, никой не беше направил пътека.
- Бабо, бабо... – извика той преди да влезе в къщата.
Вратата се открехна, а прегърбената старица му се усмихна радостна.
-Симеончо, ооооо пък аз..., Генчо..., Криси, обърках се с вуйчовците ти. Влизай! Ама защо си тръгнал в този сняг, бе дете? Той вуйчо ти Симеон утре ще дойде, да изрине снега и да ми донесе всичко.
- Майка ме праща, да ти донеса топло ядене и да ти купя хляб.
- Ооооо!... Само да мръзнеш. Влизай, стопли се! Седни тука до печката!
В стаята беше топло. В печката горяха събрани от старицата сухи клони от дърветата зад къщата, където с времето беше израстнала цяла гора.
Баба му се разшета, сложи чайника на печката, когато водата завря, запари чай. Наля му в голяма порцеланова чаша, подслади с три лъжички захар и му подаде чашата.
- Как е майка ти? А Албенчето?
- Добре са – отговори Крис – майка те поздравява и пита, трябва ли ти нещо?
- Ааа... радвам се, че са добре! Нищо не ми трябва на мене, стоя на топло, слушам радиоточката и ядене вече си имам, и хляб... Искам да ви видя, но и времето е лошо, и аз не мога вече да ходя. Ама се радвам, че си дошъл, само дето е студено и ме е страх да не настинеш.
- Нищо ми няма – отвръща Крис и се съсредоточава в чашата с ароматен липов чай и в отблясъците от огъня в печката по стената на стаята.
Баба му разказваше за хубавото време, когато е била млада, после за майка му, за вуйчовците му, за съседите, за болежките... Обичаше баба си и нейните безкрайни истории, слушаше мълчаливо и си мислеше, че животът на старите хора е тъжен и самотен. Отражението на пламъчето върна в мислите му образа на танцуващата във виелицата жена.
Тази нощ Крис сънува, че лети. Потрепваше с длани и се издигаше във въздуха. Първоначално плахо и ниско, а с всеки следващ опит все по-високо и накрая полетя над къщи и улици. Хората по улиците го гледаха учудено, момчетата му завиждаха, а момичетата бяха възхитени. Той си обеща, че и друг път ще лети насън и изпълни обещанието си многократно.
Глава IV
Магазинът на Мананчето
Наближаваше Нова година, а това за децата беше един от най-хубавите празници през годината. Те посещаваха често книжарницата и магазина на Мананчето, за да изберат подарък за размяната с някой съученик. Всички искаха да купят най-добрите подаръци за своите приятели, за да получат на свой ред също такива.
В повечето села по онова време имаше “хоремаг“[2]. В нашето село хотелът беше излишен, защото кой турист ще реши да посети място без никакви забележителности, че и да преспи там в хотел! Затова в горната част на сградата, вместо хотелски стаи, бяха построили голям магазин, в който се продаваха всякакви стоки, в това число и такива, подходящи за подаръци. Нямаше голямо изобилие, но за децата, свикнали на малко, наличното беше достатъчно, за да изглежда магазинът като по-малко подобие на столичния ЦУМ. Когато нямаха достатъчно пари, за да купят желана стока, момчетата си купуваха само ампула чист бензин, ластик или десетина ролки за корнизи в запечатано найлоново пликче, а момичетата тръгваха с шишенца лак, лакочистител или панделка за коса. Можем да се досетим, за какво служеха покупките на момичетата! Покупките на момчетата оставаха пълна загадка за продавачката леля Тинка Мананчето, на която бяха нарекли магазина.
Възрастните не знаеха, че хвърлени в мартенските огньове, ампулите се пръскаха и възпламеняваха силно пламъците, като ги обагряха в различни цветове.
От ластиците се правеха „скобници“, от които изстрелваха скоби по черни котки и кукумявки.
Най-загадъчно беше приложението на ролките за пердета. Състояха се от метална ролка с кукичка, която беше достатъчно тежка и ръбата, че изстреляна с прашка или скобник, можеше да строши прозорец или да пукне нечия глава.
|
Магазинът не беше само място за евтини и опасни покупки, с джобни пари, за чието приложение възрастните не подозираха. В него се продаваха още много вещи за бита. Той събираше в едно парфюмерия, козметика, луксозни стоки, кинкалерия, текстил, облекло, бельо, трикотаж и много други стоки, чието място не беше в хранителния, железарския и зеленчуковия магазин или в сладкарницата.
В средата на магазина, на издигнат подиум, бяха разположени детските играчки. Имаше стотина вида играчки или може би по-малко, но достатъчно на брой, за да може едно дете да прекара половин час в мечти, разглеждайки този детски приказен свят.
Продавачките бяха две. От десетилетия титулярка беше Мананчето, за която казваха, че може да продаде всичко, на всеки. Веднъж ѝ докарали, вместо поръчано от нея модерно женско бельо цял камион розови кюлоти, които отдавна не се носели от жените нито в града, нито по селата, поради което дълго време заседели в склада. Никой магазин не желаел кюлотите. Мананчето не само ги взела, но попитала, дали не могат да ѝ докарат още.
Половината натрупала в склада отзад, а другата половина подредила, както са на връзки по 10 броя, оформяйки истинска кюлотена планина върху щанда за бельо. Закачила голям етикет с цената и още по-голям с надпис „100 процента памук“. Изобилието и етикетите привлекли вниманието на първите следобедни посетителки. Те свалили от върха на гащеното възвишение по едни кюлоти и ги заоглеждали отвсякъде, разпъвали ги и ги отпускали, проверявали ги срещу лампата, драскали плата с нокът и клатели глави...
- Ама кой носи сега такива гащи? – попитала издокарана като за френско модно ревю Кина Петранова, жена на около четиридесет години, която работела в зеленчуковата бригада и чиито съпруг бил известен с ревността си.
- Това вече е много дефицитна стока, която е останала в малки количества по складовете - бельо за работа в градината и на полето – отговорила Мананчето. Представяш ли си, да си с бикини и пола, и да се наведеш, за да садиш и копаеш? Всички ще ти разгледат анатомията, а с това си хем с бельо, хем нищо не се вижда.
- Ама не са ли скъпи? – попитала отново обле-чената като манекенка жена.
- Как ще са скъпи – учудила се Мананчето - направи сметка колко плат влиза в тях и колко в едни бикини! Тук има поне четири-пет пъти повече плат, а цената е едва два пъти по-висока от тази на бикините.
Тези думи накарали жените да пресметнат наум, че наистина в кюлотите платът е много повече, а цената им е най-малко 2 пъти по-ниска, ако се смята разхода на плат.
- Ами няма ли да запарват – попитала друга жена на средна възраст.
Отговорът на Мананчето подействал като катализатор на химична реакция, ускоряващ купуваческата страст на клиентките:
- Това e най-удобното долно бельо, сто процента памук, не е от изкуствени материи като бикините. Аз отделих за свекървата и за мен 20 броя. Ако разполагах с повече пари, щях да се запася за цял живот.
„Нали работи тук, възползва се и купува колкото си иска, а за другите не стига“, помислили си завистливо жените. Стремежът да се възползват от доставката сломил стената на разума.
- Я ми дай пет броя – поискала Кина.
- Дай първо на мене десет, че си отивам да нах-раня животните, а трябва и да готвя - предредила я друга.
- Ама няма ли в друг цвят – попитала трета, търсейки причина да се откаже.
- Това е най-модерния цвят в момента. Като се перат, не остават петна, а на тебе се сливат с цвета на тялото.
- Може да купя едни да ги пробвам – заявила клиентката.
- Както решиш – отвърнала с привидно безразличие Мананчето, но като знам какво търсене ще има, едва ли ще останат до утре.
При тези думи двоумящата се клиентка извадила портмонето и платила цялата връзка кюлоти.
- Няма да останеш разочарована, напротив, ще съжаляваш, че не си купила повече, когато свършат – насърчила я продавачката.
Това, че стоката ще свърши, хвърлило в силна тревога труженичките. Те наизваждали портмонетата и започвали да броят парите в тях, избирали, плащали и отнасяли по някой вързоп розови гащи, а когато вървели по улицата, ги виждали други жени, разпитвали ги кое, от къде и как и след това се отправяли да огледат и те стоката.
- Май са много широки за мене – търсело колебливо мнението на останалите слабо булче, докато опъвало леко ластика.
- Така ще поемат повече пот – отговарила Мананчето, с което сринала съпротивата у слабата клиентка.
- Ама не са ли много тесни? – разтягала ги до предела, стоящата в съседство дебелана.
Мананчето я огледала, накарала я да се завърти, разперила кюлотите пред нея и заявила:
- Като излети ще ти стоят. Ще ти отиват повече, отколкото на останалите.
След секунден размисъл пълната клиентка поела към къщи, отнасяйки връзка кюлоти.
За час улиците се изпълнили с връщащи се от къра жени, понесли чанти и мотики, а под мишница с пакет розови кюлоти. Мълвата за евтиното, но дефицитно бельо се разнесла във всяко кътче на селото. Пред магазина се натрупала дълга опашка, проточваща се по стълбите, чак до улицата.
С наближаване края на работното време у чакащите се породило съмнение, дали стоката ще стигне за всички! Започнали да подвикват, да се натискат напред, да се карат... Наложило се да повикат кварталния милиционер.
До затварянето на магазина кюлотите били разпродадени. Дори Мананчето продала кюлотите, които отделила за себе си, разпределяйки ги на последните клиентки. Така всички останали доволни.
* * *
След многократно съзерзаване на изложената под стъклената витрина в магазина на Мананчето, диатонична[3] хармоника един ден Крис си я купи. Тя блестеше с никелираните си повърхности, изписани с китайски йероглифи и чуждустранни надписи. Беше поставена в чудна кутийка, оцветена със златиста и зелена боя. Блестеше като рекламите по телевизията, но по-красиво, защото те бяха черно-бели, каквато беше телевизията в онези години. Имаше аромат на сандалово дърво и издаваше приятни звуци. Нямаше търпение да се прибере в къщи, за да я пробва в стаята си, където няма да го слушат и да му се присмиват.
Някои момчета се бяха научили да свирят с уста, други с пръсти, но той не можа. Като компенсация за неумението си, реши да се научи да свири на устна хармоника. Събираше стотинките, които му даваха за закуски и когато събра необходимата сума, отиде в магазина.
Беше чувал за по-големи момчета, които ако искаха нещо, издебваха момент, в който продавач-ките бяха в склада или бяха с гръб и бързо изнасяха това, което искаха да имат, после на бегом го отнасяха в къщи. Едно от по-големите момчета, наричано от всички Валди Гайдата, се хвалеше със ските си, които не беше платил. Имаше многобройни богатства, които показваше на децата, като стари монети, часовници, имитации на сребърни прибори и златни бижута, гердани от цветно стъкло, всички събрани в един голям кашон. Понякога предлагаше на Крис, да му размени едно или друго от съкровищата си срещу част от неговите спестени монети. Крис отказваше, защото Гайдата му беше разказал, че за тези „богатства“ беше влизал в чужди домове.
Родителите на Крис му бяха обяснили, че вземането на каквото и да е от чужди къщи без разрешение е кражба, а кражбата е престъпна постъпка, която може да отведе човека в затвора.
Бащата на Валди Гайдата обработваше с кооперативния трактор хорските дворове и получаваше добро заплащане. Хората разправяха, че е натрупал доста пари. „Има, а не дава и лев на сина си! Може би затова той краде“ – разсъждаваше Крис. Излегнат върху леглото в стаята си, той изучаваше хармониката. Скоро засвири първата си мелодия.
Глава V
Бомбата на чичо Кольо
Постепенно зимата отстъпи пред пролетта. През март от снега не остана и следа. Хълмовете започнаха да позеленяват. Лехите пред къщите се покриха с кокичета. Слънцето се задържаше по-дълго на небето, топлейки събудената земя. Вечерите настъпваха по-късно, а утрините по-рано. Гугутките гугукаха, накацали по електрическите жици, врабчетата се къпеха в локвите между камъните на кълдаръма, а досадните мухи бръмчаха във въздуха. Тревата поникна между камъните, до бордюрите, по тротоарите и в дворовете и подсказваше, че е време за усилен труд. Овчарите караха на водопой на чешмата в долния край на улицата двойно по-големи стада, защото към овцете бяха добавили и техните агнета. Хората плъзнаха по къра, натоварени още преди изгрев на кооперативните камиони и автобуси или на собствените си каруци, теглени от дребни и послушни магаренца.
Децата обичаха месец март. Тогава времето се затопляше, цветове отрупваха дърветата и долитаха прелет-ните птици. Тогава палеха мартенски огньове и призова-ваха Баба Марта да бъде слънчева на следващия ден, а огньовете прескачаха за здраве и дълголетие. Събираха се край огъня и викаха в хор: „Грей се, бабо Марто, утре нас да нагрееш!“ Тези викове се разнасяха от всички махали и големи и малки се радваха на настъпващата пролет. Момчетата се състезаваха чий огън ще бъде най-голям и чии викове ще се чуят най-надалеко.
Когато огньовете стихнеха, децата хвърляха в жарта картофи и след като се опичаха, ги изравяха от пепелта с пръчка, белеха и ядяха край огъня. Картофите с аромат на пепел и пушек, които сам си изпекъл, са част от незабравимите спомени от детството.
През март повечето деца се разхождаха до гората. Намираха поляна покрита с пролетни цветя и с остра пръчка ги изкопаваха с луковиците и коренчетата, а после засаждаха в цветните лехи до къщите си. В следващите години тези лехи се покриваха с цветя като горска поляна.
* * *
Беше неделя и Крис не беше на училище. Седнал на припек, той свиреше на устната си хармоника и наблюдаваше ставащото на улицата и в съседните дворове. Видя как леля Жълтруда, която всички наричаха Дуна, изкара на улицата козата, за да пасе прясно поникналата трева. Заби в земята с камък железен кол, завърза дългия синджир за кола и се прибра.
Леля Дуна беше прелезопазачка, вдигаше и спускаше бариерите на прелеза през жп линията. Когато не беше на смяна, работеше в градината. Чичо Кольо, мъжът ѝ, беше кантонер на жп линията. И ако не беше на работа, гледаше да впрегне магарето в каруцата и да замине някъде, по-далеч от непрестанно мърморещата си жена. Другите мъже, когато не бяха на работа, също гледаха да излязат от къщи - кой за дърва, кой за да попасе магарето или на риболов.
В края на март топлото време изсуши калта и Кольо Дунин реши да свърши отдавна отлагана работа – копането на нова дворна тоалетна. Трети ден копаеше, а беше изкопал едва два метра, защото се появи пласт мергел[4], от който кир
