ОТМИНАЛИ ГОДИНИ
Роман за юноши
2023
Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.
Ако познаете себе си и не се харесате, причината не е в разказвача.
Продължение 2
Глава ХI
Сватбата
Крис беше ходил няколко пъти на сватби и смяташе, че сватбите са много сложно нещо, което само възрастните знаеха как се прави.
Сутрин младоженецът изчакваше музикантите да се съберат в двора му, за да тръгнат заедно към къщата на кумовете. Докато вървяха по улицата и оркестърът свиреше, хората се трупаха по оградите, надничаха през прозорците и от балконите, за да видят сватбарите. От къщата на кумовете, се отправяха към дома на булката. На улицата приятелите на младоженеца и приятелките на булката завъртаха кръшно хоро, докато кумът уж се пазареше за цената с баща ѝ. След като уговореха символична цена, която кумът заплащаше, тя излизаше за да поздрави гостите. В този ден булката беше най-красиво облечената жена в селото, в красивата си бяла рокля, бели обувки и воал.
След това настъпваше дългоочакваният миг за майката на булката. Освен, че беше отгледала и възпитала хубавата си дъщеря, през целия ѝ живот, кажи-речи от нейното раждане, беше трупала руба[13], която трябваше да натоварят за да откарат в новия ѝ дом. На ремаркето на някой трактор, с което до преди час са разкарвали инвентар на полето или силаж в кравефермата, но почистено и измито до блясък, нареждаха: черги, килими, юргани, китеници, покривки, чаршафи, кърпи, дрехи и всякакви други потребности, за да бъде подсигурен домът на младоженците през целия им живот.
Когато всичко се натрупаше и рубата станеше голяма като планина, майката заставаще гордо на платформата и дооправяше чеиза, а хората клатеха одобрително глави, че много чеиз е приготвила и това допълнително стопляше сърцето ѝ.
После всички поемаха към селсъвета. Хората сядаха в няколко москвича и жигулита, които огласяха улиците със сирените си. Младоженците се возеха най-отпред, в бялата „Волга“ на Иван Дженев, който поради твърде големия си ръст не можеше да се побере на шофьорско място в по-малка лека кола. Младоженската кола беше украсена на предния капак с кукла-булка, пременена с бяла рокля и воал.
В селсъвета младоженците и кумовете подпис-ваха удостоверението за граждански брак. Крис така и не разбра, защо трябва де бъде граждански, след като жителството им беше селско. За да получат право на жилище в града, трябваше да получат „жителство“, а за жителството трябваше да имат жилище там. После се отправяха към ресторанта, а там, до отрупаните маси, вдигаха наздравици, хранеха се, танцуваха, разговаряха и се веселяха. А оркестърът свиреше ли, свиреше...
* * *
Крис се събуди в добро настроение. Времето беше топло и приятно. Навън врабците чуруликаха, лястовиците цвърчаха, а гугутките гугукаха. Слънцето вече се беше издигнало високо над източния хълм. Очакваше го закуска с палачинки, сирене, сладко от ягоди и малини и чаша издоено сутринта мляко. От него се изискваше само да прояви апетит и да изяде колкото се може повече. Когато след закуската нямаше никакви задължения, можеше да си играе през целия ден. Днес обаче трябваше да облече нови, официални дрехи, след като преди това добре се измие и да обуе най-новите си сандали, защото предстоеше да отидат на сватба.
Крис обичаше сватбите. На тях ставаха страхотни детски игри. Докато се виеха хората на площадката пред ресторанта, децата се гонеха и се промушват под ръцете на танцуващите, влизаха и излизаха от кръга на хорото или се гонеха между масите и край танцуващите танго или румба. Сватбарите си говореха и от време на време сочеха някое дете: „ето го нашето, виж колко е пораснало“!
Последния път бяха на сватба преди година. През горещите летни месеци правеха тържествата вечер, за по-голяма прохлада. Той и другите деца прескачаха локва в асфалта, голяма колкото цял автомобил. Тогава се спъна и цопна по лице в средата на локвата. Стана, а по него се стичаха кални потоци. Хората му се смееха... Майка му вдигна сестричката му с едната ръка, а него хвана с другата и го поведе сърдито към къщи, оставяйки баща му сам на тържеството. От тогава не бяха ходили на друга сватба, макар да имаха много покани, тъй като се правеха много сватби.
Днес се женеше братовчедовчед му Калистрат. Той беше много по-голям от Крис, разделяха ги цели 11 години. Наскоро се беше уволнил от казармата и бързаше да направи сватба с приятелката си от детските години Бонка. Калистрат се беше надявал, че тя ще го дочака да се уволни от службата и така стана. Дочака го, макар злите езици да говореха, че по едно време около нея се навъртали много ергени, млади и по-стари, работници в завода и селяни от ТКЗС-то, студенти и дори няколко ученици от средните училища, по-малки от нея. Зли езици разправяха, че била забегнала за няколко дни с някой си Спиридон, с когото учили в града. После се върнала и никой нямало да разбере, ако съквартирантката ѝ не казала на майка си, тя на кумицата, а онази на половината село.
Същите говореха за Бонка, че нарочно бързали да я оженят, защото нещо вече било на път, но какво точно, Крис не разбра. Когато разбрал за сватбата, приятелят ѝ от училище дошъл на село. Цял ден обикалял по улицата пред къщата ѝ. Подвиквал да не се омъжва, защото той я обича и обещава, че някога, след време, ще се ожени за нея. Бонка била непреклонна пред тези обещания. Дори не излязла от къщи, за да поговорят, а изпратила братята си. Големи като борове и избухливи като барут двамата братя набързо отупали натрапника и го изпратили до автобуса за града.
Макар Крис да имаше нови дрехи, за това събитие майка му беше ушила специално лятно костюмче. Състоеше се от карирани черно-кафеви панталонки, елече от същия плат, бяла ризка, червена врътовръзка с апликация на зайче, гризещо морков, бели чорапки и ластични тиранти с копчета. Бяха подстригали косата му, а скъсеният бретон беше сресан настрани, оголвайки голямото му чело, което изглеждаше още по-голямо от няколкото цицини по него, получени при многократни падания след буйно препускане, скокове и приземяване по очи.
Баща му и майка му също бяха официално облечени, макар и във вече демодирани дрехи, които използваха само за официални случаи.
Сестричката му беше пременена в ушита от майка им бяла рокличка, в която самата тя приличаше на булка. На главата си имаше бяла панделка, а ѝ бяха обули чисто нови бели детски обувчици. Така нагласена, тя приличаше на онези кукли-булки, които поставяха върху предния капак на автомобилите, с които возеха младоженците в сватбения ден.
Когато пристигнаха в ресторанта почти всички маси бяха заети. Имаше няколко свободни места близо до оркестъра и Крис беше доволен, че ще може да гледа музикантите, защото на масата нямаше други деца и познати възрастни.
Тържеството започна. Младоженците минаха между масите, за да благодарят лично на всеки, че е уважил празника им, чукваха се, приемаха подаръците, повечето опаковани в бели хартиени пощенски пликове, които Бонка прибираше до брачното свидетелство в бялата си чантичка, преметната през рамото ѝ. После даряваше всички – едни с пешкир или забрадка, други с потник или престилка, а оркестърът свиреше ли, свиреше...
След това се изпиха много чаши с горчиво вино, подслаждано от целувките на Калистрат и Бонка, преди някой да се престраши и да затанцува на пътеката до масите. Когато оркестърът засвири булчинско хоро, Бонка го поведе надолу по стълбите на ресторанта и го завъртя на площадката отпред. Следвана от Калистрат, кумувете, приятелките на булката, приятелите на младоженеца, роднините, комшиите, колежките, колегите и зяпачите, дошли уж само да погледат сватбата, но неиздържали и се хванали най-отзад на хорото.
Оркестърът засвири Свищовско хоро и на масите не остана никой. Всички се уловиха за ръце и се люшнаха в любимия танц. Това беше любимия миг на Крис, а и на всички деца, присъстващи на сватбите, когато можеха да се шмугнат под размятаните в ритъм, хванати една за друга ръце и да влизат, и излизат от кръга на хорото.
Крис се засили и реши да премине под ръцете на най-буйно играещите, изчака подходящия миг, затича се бързо, наведе се току зад танцуващите и... Пляс! Беше закъснял с част от секундата. Две хванати една за друга здрави ръце замахнаха и така го плеснаха по лицето, че звезди изкочиха от очите му. Сълзи потекоха по двете му страни и той побърза да отиде при родителите си, за да ги избършат.
Когато наближи масата им, забеляза как в средата на ресторанта към масата на младоженците се приближи някаква фигура. Сълзите в очите му пречеха за да види човека ясно. Различаваше само неясен силует, който грабна нещо от масата и бързо изчезна по стълбите от другата страна на ресторанта. Никой друг не забеляза това.
* * *
Оркестърът изсвири туш. Високоговорителите предадоха гласа на китариста Евгени, който в ролята на конферансие обяви:
- Следващият музикален поздрав е за младото семейство Калистрат и Бонка, с пожелание за много любов и деца, „Ех любов, любов, любов!“
Всички се оттеглиха от центъра на „дансинга“, за да направят място за танцуващите танго младоженци. Старите гледаха двойката и поклащаха одобрително глави, свекърът и свекървата, тъстът и тъщата ронеха щастливи сълзи, женените си припомняха своя сватбен танц, девойките се поклащаха в ритъма на музиката, младежите стояха в тълпа нерешително и не знаеха дали да поканят някое момиче или този танц е само за младоженците, а децата продължаваха с гоненицата между хората.
Отново прозвуча туш, след което гласът на Евгени обяви:
- А сега специален поздрав за кума и кумицата...
Кратката интродукция взриви множеството. Никой нямаше желание само да стои и да гледа танца на кумовете. Всички искаха да се включат още от първия миг. Женените се спуснаха във вихрения танц, девойките, които до сега се бяха поклащали в такт с предишното танго, тичаха и издърпваха някого от момчешката тълпа или танцуваха две по две, докато не бъдат разделени от двойка младежи, под звуците на легендарната „Марина“, изпълнявана от Мариян Дженев - пламенния маестро на орешенския оркестър.
Никое друго изпълнение не можеше да бъде на висотата на „Марина“! Когато оркестърът засвири „Вино пие“, сватбарите тръгнаха към масите, за да отдъхнат и да отпият от чашите.
Точно в този момент на естрадата се появи Спиридон, тайният обожател на Бонка. Пиян, едва държащ се на краката си, поклащащ се като папур от пролетния вятър, той се добра до един микрофон и се провикна: „Бонке, обичам те, хайде да избягаме дале...“ Взеха му микрофона. Оркестърът спря изпълнението, Евгени и Бонев, двамата широкоплещести и яки като борци, хванаха Спиридон за яката и под мишниците, повдигнаха го във въздуха и го понесоха вън от естрадата. Скандалът беше налице! Оркестърът направи опит да го потуши, засвирвайки стара градска песен, която прозвуча като предупреждение към Спиридон, а може би и към Бонка:
Заспали чувства в мен недей събужда,
Не наранявай бедно ми сърце,
Че то без друго е наранено –
Ти го залюби и го остави...
Въпреки това премеждие тържеството беше чудесно.
Времето отиваше към икиндия[14], беше дошъл моментът гостите да си разотиват. Започнаха да стават на групи и да се отправят към масата на младоженците, за да благодарят за поканата и да се сбогуват, когато прозвуча писък:
- Няма ми чантичката. Изчезнала е!... В нея бяха парите от подаръците и брачното свидетелство.
* * *
Цяла седмица сватбарите даваха показания пред следователя, дошъл специално от общинския град и настанил се пред пишещата машина „Марица“ в стаята на кварталния милиционер, в селсъвета. Цивилен, само по риза и панталон закачен с тиранти, той чукаше съсредоточено по клавишите, като начесто се пресягаше за гумата, за да изтрие грешката от някой неправилно ударен клавиш. До него изправен като паметник, беше застанал милиционерът Иван. Стоеше безмълвен и наблюдаваше лицата на разпитваните. Близки и роднини само вдигаха рамене и заявяваха:
- Нищо не съм видял, другари милиционери. Да бях видял нещо, веднага щях да ви кажа!
Всъщност отговорът звучеше съвсем различно, а именно: „Нищу ни съм видел, другари милиционери, да бей видел нещу, веднага щей да ви обада!“
Основният заподозрян беше Спиридон, когото след еднодневен разпит пуснаха да се прибере под домашен арест, като му беше връчена съответната заповед.
Родителите на Крис също бяха повикани на разпит, но Крис трябваше да си остане в къщи. Нощес сънува отново загадъчната танцуваща във въздуха жена, след което сънува отново, че лети. Ако го бяха повикали на разпит, вероятно щеше да се спести много време...
Глава XII
Футбол и залези
Улицата, на която живееше Крис, водеше към към футболния стадион. Всеки ден по нея преминаваха за тренировки или мачове футболисти на всякаква възръст. Мъже и деца крачеха нагоре, а няколко часа по-късно - обратно. С много тренировки, под ръководството на учителя Йосиф Расимов детският футболен отбор спечели купата в републиканското детско футболно първенство. Мъжете нямаха успехите на децата, вероятно защото не тренираха всеотдайно като тях, но се отнасяха много сериозно към мачовете.
Футболният клуб, наречен „Чавдар“, бил сформиран още през 1948 година и през следващите 30-40 години спортистите му се покрили с праха и славата на футболни битки в триумфални победи и тежки загуби.
Особено ожесточена била борбата с футболистите на съседното село Българско Сливово, която с времето прерастнала във футболна вражда. В тези мачове домакините и от двата отбора искали единствено победата във всяка домакинска футболна среща за да зарадват публиката си и ако по зла случайност победата постигнел гостуващия отбор, гостуващите футболисти и привържениците им отнасяли домакинския пердах.
В една среща през 1973 година на отбора от Българско Сливово - ФК „Бенковски“ били вкарани 3 безответни гола на техния стадион от „Чавдар“ Ореш. Пет минути преди края на мача орешенските запалянковци вече били насядали в автобуса и с безпокойство очаквали последния съдийски сигнал и пристигането на футболистите от стадиона. Запаленият двигател събирал сили, за да откара всички в безопасност. Орешенските футболисти тичали направо от терена и в движение скачали през отворените автобусни врати, отнасяйки по няколко удара от струпалите се до возилото противникови запалянковци. Неудовлетворени от загубата на футболното поле и от пропуснатото юмручно възмездие, българско сливовските футболни почитатели удряли ламарините с юмруци и ритали гумите. След минута автобусът се понесъл по пътя, оставяйки назад купища прах и настървените футболни привърженици.
През онези години отборът вече беше създал дузина местни легенди, които запалянковците срявняваха със световно известните звезди, наблюдавани на екраните на няколкото телевизора в селото, пред които се събираха любителите на футбола. Мачовете на футболния отбор запълваха с публика единствената трибуна на селския стадион. Запалянковците идваха на него за да видят Петър Йозов – Джоката, Александър Нанков, Петър Ченков, Петър Копоев, Александър Вакинов и останалата футболна компания. Вратата се пазеше от Иван Пенев – хлебарят с най-вкусните хлябове.
Може да не повярвате, но в онези години орешенските футболисти се возеха на лъскав автобус "Берлие", подарен от големия певец Емил Димитров. Звездният естраден изпълнител се връщал от концерт, но автобусът му се повредил по пътя и точно срещу разклона за Ореш спрял. Какво да стори! На стотина метра от разклона била пивница „Бендера", затова той се отправил натам. Влязъл и помолил за помощ. Трябвали монтьори, които да поправят автобуса му, за да продължи пътуването по график към София. "Когато се прибера, ще ви го подаря!" - обещал певецът. В духа на католическите си ценности и традиционна услужливост към хората в беда, свикналите да помагат селяни поправили возилото на известния певец.
Минало време, орешенлии забравили за случката и за обещанието на естрадната звезда, когато един ден звездния автобус пристигнал на площада в центъра на Ореш. Емил Димитров официално подарил возилото на местното ТКЗС. Така орешенлии се сдобили с автобус "Берлие", използван за различни мероприятия, включително и за посещение на футболните мачове на селския отбор в зоналните групи.
Крис обичаше да си играе на стадиона, но игрите му не бяха точно като на другите деца. Той по-рядко тичаше след топката, а по-често съзерцаваше цветовете, в които слънцето обагряше небето. Залезът сякаш предизвикваше пожар в небесната шир и тя ставаше жълто-алена. Трябваше само малко въобръжение, за да си представи, че хълмовете са направени от злато.
Разказват, че до 1942 година земите, над които настъпваше залезът, били заливани всяка пролет от високите води на Дунава. Реката прииждала в тази част от долината и във водата плували хиляди риби. Били гладни години, затова децата ходили често в блатото за риба. Трябвали им само торбичка и къса тояжка. Газели в плитката вода и удряли с тояжката по главите рибите, събрани в локвите, после ги прибирали в торбичките и ги носели в къщи. Тогава бил уловен един заседнал в плитчините сом, за който казват, че тежал над 300 килограма. Натоварили го на волска кола, а опашката му се влачела по шосето.
После направили дига дълга 18 км и отводнили блатото, построили и система от канали, които първоначално помогнали при отводняването, а впоследствие допълнени с други съоръжения, се превърнала в напоителна система за отвоюваните от водата земеделски земи.
* * *
Освен да гледа залязващото слънце, Крис имаше още едно любимо занимание на стадиона - съзерцаването на облаците. След мачовете лягаше на тревата и гледаше препускащите облаци. Майските бръмбари прелитаха с бръмчене, щурците пееха, светулките проблясваха в настъпващия здрач, а той слушаше шумовете и съзерцаваше небето. Около него мащерка, лайка и маточина ухаеха и омайваха. Тревата боцкаше босите крачета и голите ръчички, някоя досадна муха се завърташе около очите му, а докато лежеше, го пъплеха мравки, но всичко това го разсмиваше. Той усещаше този смях като приятен гъдел в стомаха си.
Понякога в началото на лятото децата от махалата идваха на стадиона за да ловят светулки. Наплюнчваха гърба на светулката и я залепваха на челото си, а тя блещукаше ли, блещукаше и правеше момичетата красиви, а момчетата страшни. Поне така си мислеха тогава.
* * *
И този следобед върволица от хора минаваше по улицата на път за стадиона. Щеше да се проведе футболна среща между местния отбор и вечния му футболен съперник, отборът на съседното село със смешното име Българско Сливово. Минаваха мъже, юноши, девойки и малки деца с интерес към футбола и бързаха по нагорнището. Бяха облечени по ежедневному, едни спортно, други семпло, трети небрежно... Липсваха тържествените облекла, с които щяха да се появят след няколко часа на чаршията, но така е на мачовете.
Крис гледаше кой ще премине по улицата и чакаше да види, дали от града ще дойде човекът със захарните петлета. Той пристигаше на скоро боядисана, добре поддържана, инак остаряла моторетка, с педали като велосипед, която пърпореше нагоре по улицата, докато носеше върху кожената седалка своя собственик, а на багажника дървено сандъче с розови, червени или оранжеви захарни петлета.
След него, яхнал новия си мотопед „Балкан“, преминаваше Слютката. Напълнил в две чанти току-що опечен слънчоглед, който продаваше във фунийки от вестници. И слънчогледа и петлетата се продаваха по 10 стотинки, и децата си купуваха ту от единия, ту от другия, захарно петле или фунийка със слънчоглед, която Слютката свиваше сръчно на мига, пред очите им. Той премерваше със специална алуминиева мярка слънчогледа и сипваше във фунийката, след като беше прибрал стотинките.
Хората го поднасяха за ниския му ръст и за частното му предприятие, както и за печалбата от него, а той отвръщаше нещо уж весело, но личеше, че шегите не са му по вкуса. Слютката беше джудже и получаваше малка пенсия за да преживява, но предпочиташе да проявява предприемаческият си дух в незначителното си предприятие за печен слънчоглед. Беше построил в центъра на селото дървена будка, в която продаваше семки тогава, когато нямаше футболни мачове.
Крис никога не научи името на любезния човек, който идваше със захарните петлета от града. Той го наричаше Петлешко. Когато веднъж поиска от баща си 10 стотинки, за да си купи захарно петле от Петлешко, баща му дълго се смя на прозвището. После винаги, когато тръгваше от къщи и се обаждаше, че отива на стадиона, баща му питаше, „Петлешко дойде ли?“ и му даваше 10 стотинки за захарно петле.
Когато пристигаше на стадиона, петлетата вече чакаха, една част подредени по периферията на сандъчето, а останалите старателно подредени в редици вътре.
- Кое си избираш - питаше с усмивка продавачът.
- Това – посочваше той някое петле.
- Вземи го – казваше усмихнатият човек, като му подаваше амбалажна хартийка, а Крис вземаше внимателно петлето, хванал с два пръста клечката и тръгваше към любимото си място зад футболната врата.
* * *
И този следобед по улицата към стадиона преминаха първо децата, които щяха да поиграят на терена, преди да започне мача на мъжете. След тях, бутайки велосипеди, бързаха по нагорнището футболистите от футболния отбор и футболните запалянковци. Повечето запалянковци бяха футболисти-ветерани. После премина автобусът на гостуващия отбор, изпърпори и балканчето на Слютката, на кормилото на което бяха закачени две чанти с печен слънчоглед. Нагоре по улицата, като всеки ден по това време, бързаше и махленския идиот Красьо, когото наричаха Лудия. Беше понесъл две чанти с хлябове от фурната – едната за дома на фурнаджията, другата за у тях. Накрая премина линейката, шофирана от Пешо Линейкаджията, до когото седеше доктор Чиприянов, единственият лекар, роден в селото. Но човекът с петлетата го нямаше. Крис реши, че не си заслужава да ходи до стадиона, щом няма да може да си купи захарно петле.
Тогава видя момичетата. Вървяха бавно, чоплейки слънчоглед от будката на центъра, говореха, смееха се и въртяха очи, за да забележат всеки, който ги гледа. Облечени в официални дрехи, сложили грим и руж, същински кокони. Бяха предимно осмокласнички, но имаше и от по-долните класове. Те преминаха край техния двор, без да го забележат или преструвайки се, че не го забелязват! Крис реши да отиде на мача, за да разбере, там ли отива тази официално облечена делегация. Пет минути по-късно пухтеше изкачвайки пътя по баира, върху който беше разположен футболният стадион. Когато пристигна, установи, че момичетата не бяха там. Отишли са на някое тържество, реши Крис. Човекът с петлетата наистина не беше дошъл, а въпреки задуха и жегата по небето се трупаха тъмни облаци. Всеки момент можеше да завали.
Крис реши да не чака дъжда и побягна обратно към къщи. Внезапно поривите на надигащата се буря го блъснаха в гърдите и макар да тичаше по стръмното надолнище, го правеше с усилие поради силния насрещен вятър. Във въздуха се понесоха прах, листа и сухи треви. Пред него вихрушка изви спиралата си съм небето. Сякаш от тъмните облаци в средата ѝ се спусна Марга Аурея и затанцува с вихъра. Тя се понесе в далечината и за миг застана над една подобна на сянка фигура, която тичаше далече пред него. „Сигурно е някой овчар“, помисли си момчето. Обаче тази „сянка“ му напомняше нещо видяно преди. Приличаше на фигурата, надвесена за миг над масата на Калистрат и Бонка, когато изчезна чантичката на булката. „Сянката“, която грабна нещо от масата.
Крис се понесе с удвоена скорост към къщи. Първите дъждовни капки се забиха като куршуми в уличния прах. Когато затвори зад себе си портичката на двора, дъждът заплющя с пълна сила. Влезе в къщи и загледа през прозореца. Навън дъждът се изливаше като водопад. По кадъръмената улица потекоха кални потоци, които минута по-късно се превърнаха в река, в която газеха мокрите до кости почитатели на отложения футболен мач. Мисълта за „сянката“ пред него, насочи погледа му към оградата на къщата отсреща.
Глава XIII
Игри на война и други такива
От няколко дни момчетата от махалата играеха по цял ден на войници. Но като войниците във всички войни, имаха проблем с въоръжението. Чупеха по някой яворов израстък или сухо царевично стебло и ги превръщаха в съветски автомат или немска лека картечница, а въобръжаемите пистолети направо се вадеха от въображаемия кобур. Единственото, по което личеше, че имат постолет в ръцете си, беше пръстът върху спусъка и заелата формата на въобръжаемата дръжка детска длан. Тези оръжия обаче често създаваха спорове, убит ли е някой противников войник, защото самите оръжия бяха спорни. Затова въоръжаването на махленската армия беше много важен приоритет в играта.
В долния край на калдъръмената улица се намираха три работилници и един казан за варене на ракия. Двете работилници бяха обущарски, а третата дърводелска. Децата много обичаха да се навъртат около дърводелската работилница на чичо Бъни. Той и жена му, леля Ана, си нямаха деца, затова чичо Бъни с усмивка приемаше детските посещения в работилницата, когато дърводелските машини не работеха. Обаче когато работеха, довършеше изрязването на някоя греда или дъска, която бичеше или рендосваше в момента, след което спираше за малко машините. После вземаше изостанали парчета от дъски и набързо очертаваше с молив пушки и пистолети, автомати и картечници, които сръчно изрязваше на банцинга. Раздаваше ги на децата и ги отпращаше, преди да продължи опасната си работа.
Малките войници вземаха щастливи дърве-ните оръжия и започваха играта на война, която се състоеше в това, да успееш да приближиш незабелязан или заобико-лиш противника в гръб и да го разстреляш с едно „бум-бум...“ или „търр...“ изскачайки пред или зад него, преди да се е опомнил.
Понякога възникваха спорове, дали дървената пушка може да прави „търррр“ или само „бум“, дали пистолетите трябва да се зареждат след всеки изстрел или след повече и може ли да се прави „търрр“ с автомата по цял час, без да се спира, за да се презареди, но по такива сложни военни въпроси бяха компетентни само по-големите момчета. Те знаеха такива сложни военни термини като офицер, капитан, генерал и редник и често обясняваха на малките, че най-големият е генерал, следващият по възраст в играта е капитан, а те са редници. „А кои са войниците“ питаха малките и всички им се смееха. Крис също се смееше, макар и на него да не му беше много ясно, има ли разлика между войник и редник?
Вечер измисляха някоя друга игра, понякога безобидна и тиха, друг път опасна, а трети път - с гръмки последици. Например веднъж, когато решиха да спъват хората, преминаващи по улицата. Работниците от селсъвета тъкмо бяха поставили плочки на тротоара и всички вървяха по плочките. Големите момчета завързаха единия край на стоманена тел за бетонов електрически стълб, а другия за голям камък, който дотъркаляха от купчина наблизо, предназначена за строеж. Поставиха клечки, които да държат тела на 5-6 сантиметра над плочките и се наредиха срещу капана, за да видят, ще се спъне ли някой. Лампата на стълба още не беше светнала и в тъмното препятствието трудно се забелязваше.
Тъкмо свършиха и по тротоара се зададе чичо Сашо Юрдека, понесъл в чанта десетина празни бутилки за бира и безалкохолно. Отиваше до магазина, за да ги смени за пълни. Бързаше човекът, направо подтичваше и не гледаше в краката си. Когато стигна капана, телът се закачи за обувката му, спъна го, той полетя във въздуха, разпери ръце и „пльос!“ Бутилките се разпиляха от чантата и някои се счупиха. Чичо Сашо стана от плочките, не се изтупа, не събра бутилките, приближи се и дори не попита кой е виновен, а направо зараздава шамари. И всеки получи толкова шамари, колкото беше участието му в направата на спъващото препятствие.
Когато не правеха такива бели, всички сядаха на някоя пейка и си говореха или играеха на „Кажи, кажи, ораторе, какъв да бъде тоз’!“ или други подобни игри. Малките деца искаха да играят на жмичка, но големите предпочитаха да седят на пейката, където можеха да бъдат с момичетата, които покорно се притискаха в прегръдките им и слушаха като им шепнеха „кажи, да бъде маймуна, кажи карфиол, кажи сутиен или... “ и им пошепваха нещо, след което и едните и другите се заливаха в смях. Друг път играеха на филми или си разказваха страшни истории. Често просто си говореха и се хвалеха къде са ходили или къде ще ходят на курорт или на лагер.
Това лято Крис за първи път щеше да отиде на пионерски лагер, при това на море. Не беше виждал още морето, затова очакваше този момент с голямо нетърпение.
Глава XIV
На лагер
Наближаваше денят, в който Крис щеше да поеме към Галата. За пръв път щеше да види морето и затова силно се вълнуваше. Тревожеше се, да не пропусне да вземе със себе си нещо важно за дните в лагера. Боеше се, да не се загуби по пътя, да не срещне лоши момчета, боеше се от живота в бунгалото, в което щеше да прекара три седмици с непознати, а също и от всичко, което го очакваше там.
И все пак приятните очаквания бяха повече. Единият от сандалите му се беше позакъсал, поради което го отнесе за поправка в една от двете обущарски работилници в долния край на улицата. Едната беше на местната потребителна кооперация, а другата беше частна, на обущаря Иван Каменов. Той беше известен с добре поправените обувки и с шегите, които си правеше с всички. Като кажеш Иван Каменов, хората наостряха слух, за да чуят, каква нова легенда е сътворил.
Като минаваше край работилницата на Иван Каменов, с когото имаха стари политически закачки, Манго, който беше партиен член, поздрави:
- Хей, капиталист, добро утро!
- Жив да не бях, комунист да ме поздравява с добро утро по пладне – отговори привидно възмутен Иван Каменов. Я виж къде е слънцето, след няколко часа ще клони към икиндия, къде си тръгнал с този дълъг сандък?
- Отивам за пясък на Дунава – отговори на мига Манго. Погледът му проблясна дяволито, но беше стиснал в зъби усмивката си, сякаш сложил маска на лицето.
- Браво, ама то за огромна къща като твоята много пясък ще трябва – забеляза обущарят с иронична загриженост, наричайки „огромна“ малката къщичка на Манго - чакай да ти дам едно въже, да го вържеш, че да натовариш повече!
Двамата замълчаха за миг, полагайки усилие да не се разсмеят. Манго извади цигара и я запали, слeд което подръпна юздите на магаренцето, каза едно „Хайде!“ и на магарето, и на Иван Каменов, и продължи по пътя си.
Крис остави скъсаните сандали на тезгяха на обущаря, седна на дървения стол до стената и зачака той да забележи присъствието му.
- Нови сандали, а пък скъсани – промърмори старецът.
- Ама аз без да искам – заоправдава се Крис.
- Спокойно, бе дете, не си ти виновен! Калпави започнаха да ги правят – обясни обущарят - за кога ти трябват?
- За след ден – отговори Крис.
- Добре, утре след обяд ще дойдеш да си ги вземеш! Къде ще ходиш с тях – попита старецът.
- Отивам на лагер – отговори Крис – ще ходя на пионерски лагер на море, а като се върна, няколко дни по-късно ще замина на трудов лагер, на планина.
- Какъв е този трудов лагер – попита старецът.
- Ами такъв, обикновен, само дето вместо да играеш цял ден, до два часа на обед береш малини, а после ядеш и играеш.
- Откога са тези трудови лагери за деца – попита обущарят.
- Не знам, ама хубавото е, че не плащаш, а си на лагер, само дето трябва да побереш малини през деня.
- Тяхната мама комунистически използвачи, ще карат децата да им работят – внезапно почервенял от гняв извика старецът.
- Ама лагерът не се плаща – повтори Крис.
- Ще принудят и децата да им работят тези негодници - повтори обущарят и започна яростно да чука по надянатата на калъпа дебела, кожена обувка.
Крис излезе от работилницата. Не разбираше, как този дядо може да казва такива неща за комунистите, за които учеха в училище, че са най-добрите хора на света!
* * *
Три дни по-късно Крис седеше на морския пясък, заедно с двеста други деца и съзерцаваше вълните и жълтия флаг на спасителната кула. В средата на юни водата не беше много топла, но слънцето превръщаше пясъка в подобие на пареща ламарина, като тази, на която майка му печеше чушки върху огъня на двора. Трудно можеше да се стъпи с боси крака на такъв пясък. Седяха или лежаха разделени по пионерски отряди и скучаеха.
На кулата на спасителите продължаваше да се вее жълтия флаг и затова не им разрешаваха да се доближат до водата. Не беше позволено дори да се разходят по плажа или да си играят, за да не излязат от обзора на ръководителките, изтегнали се под чадъра в края на пясъчната ивица. Децата седяха или лежаха на хавлиените кърпи, заравяха краката си в горещия пясък или съзерцаваха как децата на ръководителките играеха в плискащите се по пясъка вълни. Навътре в морето чакаха да влязат в пристанището няколко кораба. Единствено гларусите се движеха, прелитайки с крясъци над двестата деца.
След два часа печене няколко немирни момчета пренебрегнаха заповедите, побегнаха до водата и се потопиха в разхлаждащите вълни. Миг след това прозвучаха свирките на спасителите и последва тяхната намеса. Заедно с двама млади отрядни другари и една млада другарка, облечена в ефектен, изрязан бански, купен наскоро в магазин на Кореком[17], спасителите бързо ги върнаха по местата им със зачервени от опъване уши.
- Ей Кольо, как е водата – провикна се едно от големите момчета към познато момче, играещо с другите учителски деца в края на прибоя. Пред тях бяха застаналите в линия двамата спасители, и тримата млади ръководители, включително и приличната на нимфа ръководителка с бански костюм от Кореком, едва побрал пищните ѝ форми.
- Добре е – отговори малкият.
- Що не кажеш на майка си да ни пусне и нас там – провикна се голямото момче.
- Не мога, ша ма бий...
- Ако не и кажеш, аз ще те бия – провикна се голямото момче и целия лагер се затресе в смях.
Майката на Кольо и другите ръководителки сигурно бяха чули тези закани, защото преди обяд, малко преди всички да тръгнат към лагерната столова, получиха правото да преминат през прибоя и да потопят краката си в плискащата вода. Зоната беше ограничена от споменатите двамата спасители и тримата млади учители, подпомагани от подвик-ванията от брега на отрядните ръководителки, които бързаха да отведат отрядите си по склона, към лагера, далеч от опасната морска вода, сигнализирана с жълтия флаг на спасителната кула.
* * *
Първоначално момчетата в стаята, повечето непознати един на друг, се държаха резервирано, на моменти дори враждебно. Крис трябваше два пъти да смени леглото, на което ще спи, както и шкафчето си по нареждане на някого от тях. Накрая, като най-малък, получи най-нежеланото легло и шкафче с увиснала на една панта вратичка и продънено чекмедже, но той и без това държеше вещите си в малкото си черно куфарче от изкуствена кожа и нямаше намерение да ги изважда.
По графика на лагера в следобеда имаше задължителен сън. После следваха пионерски мероприятия, включващи разучаване на песни, репетиране на номерата за вечерните отрядни представления и първенства по футбол и народна топка. Щяха да прожектират и филм. Крис не знаеше, че може киното да се прожектира на голям бял чаршаф и на открито. Беше ходил на кино в салона до училището, където филмите се прожектираха под покрив и където провисналия таван можеше да ти падне на главата. Знаеше, че филмите може да се гледат и от задната страна на екрана, само че кадрите бяха обърнати, но не беше предполагал, че може да се прожектират навън и то на обикновен чаршаф, а не на специален, опънат на ролки екран. Чаршафът се полюляваше от вятъра, а щурците смесваха песните си със звука на високоговорителите, бризът беше свеж и приятен и всички деца гледаха седнали направо на тревата.
Още през първия следобед в лагера Крис се запозна със Светла. Тя беше от града и беше много красива в елегантната си рокля, покрита с щамповани пеперуди. Самата тя приличаше на малка пеперуда. А той беше най-малкия от отряда, както на години, така и на ръст. Незнайно как се срещнаха няколко пъти в този първи следобед, докато той разглеждаше лагера. После се заразхождаха заедно, докато си разказаха къде живеят, какви приятели имат, как е в училище, кои са любимите им книги. Тя беше чела любовни романи и разказваше за тях с увлечение. Крис не беше чел любовни романи, но усещаше, че няма да му харесат. Той разказваше за Робизон Крузо, Джим Хокинс и Том Сойер, както и за колибата, която другите си бяха построили, но сега имаха намерение да построят отново на друго място, защото предишната беше завладяна от алчния вожд на съзаклятието.
Когато на третата вечер едно тичащо момче го блъсна, Крис падна и изкълчи ръката си. Светла го отведе в медицинския пункт, при медицинската сестра. Сестрата опипа отеклия лакет, дръпна ръката му рязко, скара му се, че е извикал и плаче, а не понася болката като мъж. После напои голяма връзка памук с риванол и загъна лакета му в нея, а отгоре нави цял бинт. Ръката му заприлича на голям пакет. След това ги изпрати да си ходят, поръчвайки да не мокри бинта. Крис се радваше, че ръката му не е счупена, само дето по-късно остана някак крива в лакета и можеше да се обръща повече, отколкото на другите момчета.
В следващите няколко дни жълтият флаг на спасителната кула не се смени, с изключение на веднъж, когато беше заменен от червен. В края на седмицата вятърът стихна и на спасителната кула се появи дългоочакания зелен флаг. Каква радост настъпи, когато обявиха, че всеки отряд ще може двукратно да се потопи в морската вода по десет минути! И макар на Крис да му беше забранено да влиза във водата, за да не намокри бинта, той реши да не се съобрази със забраната. Втурна се във водата заедно с всички деца от отряда, а там ограничени от шамандури, въжета, спасители и учители, можеха да си играят, да се пръскат, да опитват да плуват. Ръката все още го наболяваше леко и той реши да не се потапя във водата по-дълбоко от кръста, но една вълна го събори и бинтът се намокри. В следващия миг някой от възрастните го хвана за врата, изправи го и го изпрати на пясъка, забранявайки му да се приближава до водата „с тази бинтована ръка“. Докривя му. Да не би той да беше виновен, че ръката му е бинтована! На всичкото отгоре, когато започна да съхне, бинтът започна адски да го стяга. С нетърпение изчака да се приберат в лагера, където Светла го свали от ръката му. Тя беше цялата пожълтяла от риванола и леко отекла, но болката беше почти отминала. Той реши повече да не слага досадния памук и бинта.
* * *
Следващите две седмици в лагера преминаха приятно. Сутрин ходеха на плаж. Вятърът като че ли прояви благосклонност и до края нямаше опасни вълни и забрани за къпане. След ставането от задължителния сън в следобедите, Крис прекарваше времето със Светла. Това приятелство, така внезапно възпламенено от случайността, си остана до края на лагерните дни и вероятно, ако не бяха от различни отряди и не трябваше всеки да бъде сутрин с отряда си, щяха да прекарват заедно целите дни.
Макар да изглеждаше по-голяма, всъщност Светла още не бе навършила девет години, а Крис щеше да навърши след седмица десет. Не разбираше, как досега другите момичета не го харесваха, а тя предпочиташе да прекара времето си с него. Той не понасяше лепките, както наричаше по-малките момичета, които се мъкнеха след момчетата. Обаче със Светла беше различно. Предпочиташе компанията ѝ дори пред тази на момчетата.
Преди време често му се искаше да бъде известен с нещо, да е много умен или много силен, да е много красив или много талантлив, за да прави впечатление, но сега не се опитваше да бъде нищо повече от това, което беше. Преди искаше всички да го забележат и си представяше как се бори за свободата на някой народ, като героя от един филм, който беше гледал наскоро, наричаше се Сандокан. Мечтаеше да умее да лети, като детето от една книга, наречено Ариел. Понякога мечтаеше да има вълшебни обувки като героя от една приказка, наречен Малкия Мук или да има летящо килимче като Аладин, герой от друга приказка. Щеше да лети над света, а момчетата да го гледат отдолу и да му завиждат... В последния ден на лагера искаше само едно, той да продължи по-дълго, може би още няколко дни, може би месец, може би цялото лято..., но уви, на следващия ден си тръгнаха и той дори не видя Светла и не можа да се сбогува с нея.
Глава XV
Бране на малини
Няколко дни след като Крис се завърна в къщи, настъпи десетия му рожден ден. Нямаше торти и свещички, както беше по филмите, нямаше гости и тържества. Майка му приготви сутринта любимите му палачинки със сладко от ягоди и малини, пресни плодове и козе мляко, а на вечеря имаше варена домашна кокошка и зеленчуци от градината.
Крис се чувстваше пораснал. Вече не се боеше да напусне дома си и да приеме предизвикателствата пред себе си. Вече знаеше, че всичко ново е страшно в началото, но когато се срещнеш с него, то може да остави приятни спомени.
Наслади се на следващите няколко дни със семейството си в къщи, след което замина на лагер в Балкана. Този път не беше сам. От училището му имаше няколко по-големи деца и дори имаше едно момче от класа му. Мястото, където отиваха, се наричаше Върбовка.
* * *
Автобусите стовариха сто и петдесет деца на улицата до лагера, който беше разположен в покрайнините на село в Предбалкана, в сградата на основното училище. През зимата беше училище с интернат, а през лятото пионерски лагер. Още от първия момент, в който я видя, Крис реши, че с дебелите тухлени стени, облицовани с камък и решетките на прозорците прилича повече затвор от филм, от който някой се опитва да избяга, отколкото на място за почивка на деца.
Чиновете бяха изнесени от големите стаи и на тяхно място бяха поставени няколко редици легла. Нямаше шкафчета, нито гардероби. Имаше голямо фоайе, от което се влизаше в стаите, превърнати в спални. Тоалетните, умивалните и столовата се намираха в съседната постройка.
До сградата имаше външно стълбище за преодоляване на наклонения терен. Площадката в горния му край беше част от плаца и щеше да послужи за сцена при вечерните представления в лагера. Зрителите щяха да седят на пейките, разположени до долния край на стълбището.
Сигналът на медна тръба ги будеше рано за утринната физзарядка. Тръбата сигнализираше за всяко мероприятие в лагера: издигане на знамето, закуска, тръгване под строй на работа... Като казарма, в която войниците бяха още деца.
Всички отряди имаха свои ръководители, подчинени на другаря Холоденко.
Той беше висок, около 40 годишен учител по физкултура, с фигура на дискохвъргач. Главата му беше плешива отгоре, а около голямата колкото паница плешивина, се спускаха на вълни дълги, чупливи кичури. Носеше тъмнокафеви очила с диоптри и затъмнени стъкла. Ходеше винаги небрежно облечен, с ръце в джобовете, размъкнат и навъсен. Произнасяше къси и резки команди, в каква последователност да се отива на едно или друго мероприятие и сякаш чакаше с нетърпение някой отряд да сбърка, за да бъде върнат отново на изходна позиция.
Началник на Холоденко беше другарката Пехливанова – директорката на лагера, която по цял ден пишеше нещо в канцеларията си и можеше да бъде видяна само вечер, седнала с другите ръководители, готвача и домакина на ръководител-ската маса, разположена в другия край на столовата. Беше нарочно отдалечена от останалите маси, може би за да не се чува и вижда какво се говори или се сервира на нея. В средата на масата заемаше почетно място литрова стъклена бутилка от швепс, от която ръководителите внимателно си наливаха в големи чаши жълтооцветена ракия, която трябваше да децата да си мислят, че е лимонада.
Вечер, на масата, Холоденко пускаше целия си чар и за да направи впечатление на по-младате си колежки. Разказваше различни истории и вицове. Беше особено щастлив, когато другарката Пехливанова се засмееше на някой негов виц, който разказваше тихо, за да не бъде чут на масите на учениците, докато младите му колежки криеха усмивките си в шепи. Ръководителите вечеряха продължително, дълго след като децата са напуснали столовата и вратата ѝ беше заключена.
До масата на ръководителите имаше маса, предназначена за децата им, на която седяха пет-шест хлапета в невинна възраст. Крис се огледа за да види Светла, в случай, че се е появила тук по някакво чудо, но чудо нямаше. Тя беше казала, че не харесва такива лагери и няма да бъде на този. Нямаше я. Жалко! Очертаваха се двадесет тягостни дни.
На следващата сутрин Крис застана до Добрин в строя на плаца. Предстоеше първото тръгване за работа. Шестнадесет шестчасови работни дни.
Лятото беше сухо и само храстите в краищата на редовете бяха налели едър плод. Редовете бяха дълги. Малиновите храсти, подпрени на бетонови колове и телове, имаха множество тръни и изсъхнали клончета, които издираха голите му ръце. Той се протягаше за да обере дребните малини по високите клони, подпрени на най-горните телове, а те деряха нежната кожа на ръцете му. Нямаше нито вода за да се измие, нито бинт за да превърже драскотините. Постепенно свикна с тях и си наложи да не им обръща внимание.
Големите момчета и момичета, някои от които вече бяха идвали преди години тук и имаха опит в брането на малини, бързаха пред всички с щайгите в ръце. Спускаха се в началото на редовете и обираха едрите плодове по крайните храсти, без да спазват разпределението. След това тичаха в края на редовете и отново обираха едрите малини наред, докато малчуганите беряха дребничките малини по вътрешните храсти на всеки отреден им ред.
Когато Крис и останалите по-малки момчета стигнаха до края на редовете си, по-големите, седнали да си почиват на сянка, ги посрещнаха с подвиквания и подигравки, че се бавят. Ръково-дителите виждаха това, но не реагираха. Важно беше, че и едните, и другите пълнеха щайгите с узрели, ароматни плодове.
Към обед слънцето напече силно, а бъчонката с водата беше неизвестно къде. Стомасите започваха да стържат. Заситиха се с няколко малинки, но бързо научиха, че презрелите малини са опасни за ядене и прекалил с тях, трябва да тичаш някъде в треволяците, а зелените, водеха до болки в стомаха и в крайна сметка пак трябваше да се търси скришно място.
Слънцето отдавна беше превалило пладне, когато тръбата засвири сбор и трябваше да отнесат последните набрани количества. Ръководителите записваха нещо в тефтерчетата си и изпращаха децата в строя, след което поеха към лагера.
Прашасали и уморени, изподрани от трънаците и нахапани от комари, те дори не можаха да изядат супата и постната яхния. Хапнаха надве-натри и се довлякоха до леглата. Спаха непробудно до късния следобед.
* * *
Заредиха се безкрайни, тежки предиобеди и благословен, отморителен следобеден сън, за който Крис едва се дотътряше до леглото си. На съседното легло спеше Добрин. Беше затворено в себе си дете, което трудно можеше да бъде накарано да се усмихне. Майка му беше починала миналата година и от тогава той ходеше облечен в черните си дрехи, потънал някъде по ъглите в още по-черните си мисли. Крис беше ходил на погребението на майка му, заедно с целия клас и го беше запомнил като най-тъжното нещо, което можеше да се случи на едно дете. Молеше се никога собствената му майка да не умре и той да плаче за нея безутешно, както го правеше в онзи ден Добрин. Може би единствената утеха от нещастието за момчето беше футболната топка. Когато беше с топка в краката си, той се преобразяваше и забравяше мъката си, очите му грейваха и на лицето му можеше да се види някаква полуусмивка. Риташе бързо и силно във вратата.
Нощем го измъчваха кошмари. Събуждаше се и не можеше да заспи. Излизаше и се разхождаше навън, докато другите спяха.
Предишната нощ се събуди и излезе да подиша чист въздух. Застана зад дънера на един бор и се загледа в оставената на улицата пред лагера кола. Светлината в купето беше включена. В нея нямаше никой, но двигателят работеше. Минута по-късно вратата на сградата се отвори и от вътре, понесъл едновременно две тежки дървени касетки пълни с хранителни продукти, излезе другарят Холоденко. Остави касетките в багажника на колата и се върна обратно. Добрин реши да изчака и да види какво ще стане. След десетина минути Холоденко излезе отново, понесъл две тежки чанти, които остави на задната седалка. После седна на шофьорското място и потегли нанякъде.
Следващият ден беше единадесетият от пребиваването им в лагера. Тежката работа беше омръзнала на всички. Бяха омръзнали и постните гозби на обед и на вечеря, скромните закуски и липсата на забавления. Времето и настроението бяха мрачни. От сутринта валеше благословен дъжд и обилно напояваше жадната земя. Децата първона-чално се зарадваха на тази неочаквана почивка, но скоро се заговори, че заради този ден, ще се работи през следващата неделя и този слух прекърши всеки оптимизъм за приятно прекарване.
До обяд се размотаваха по стаите, стояха навън под стряхата, притичваха до столовата или пишеха тъжни писма до родителите си, изразявайки желанието си, по-скоро времето на този лагер да свърши.
Следобед домакинът изнесе продуктите за вечерята от склада в кухнята. Добрин и едно друго момче търсеха къде да поритат топка и след като домакинът излезе от мазето, те слязоха долу.
Лампата в зимничния коридор светеше и в полумрака той им се видя примамливо място за игра. Застанали в двата му края двамата си подритваха топката един към друг. Тя летеше ту в едната, ту в другата посока след силните им удари. Изведнъж рикошира, удари дръжката на вратата на склада. Тя се отвори, а топката влетя вътре. Двете момчета се доближиха плахо и надникнаха зад вратата. Останаха с отворени усти при вида на наредените по лавиците продукти: пити кашкавал, шпек салам, суджуци, луканки, пакети с бисквити, каси швепс, тенекии с маслини, сирене, буркани с мед и конфютюр... Целият лагер можеше да бъде изхранен за седмици с всички тези продукти.
- Гле’й какво има тука! Това е за нас – посочи препълнените лавици Добрин.
- Бааа, за нас, кога са ни давали на нас от това? – отвърна другото момче.
- Не са, но трябва да е за нас – отговори Добрин - видях нощес, как Холоденко изнася продукти и ги откарва с колата си. За нас са, казвам ти, но не ни ги дават и после ги взе...
В този миг една дълга сянка застана на вратата и прекъсна разговора. Гласът на другаря Холоденко прозвуча заплашително:
- Какво правите вие тука бе...?
- Топката си търсим – отговори Добрин – след което се наведе, взе топката от пода на склада и я показа на ръководителя.
- Я марш веднага навън – просъска Холоденко. Двете момчета се измъкнаха бързо покрай него през отеснелия отвор на вратата.
Холоденко погледна след тях, почеса се по темето, извади от джоба си ключ и заключи вратата.
Когато Добрин се качи във фоайето на първия етаж с топката в ръце, едно момче го плесна през ръцете и тя се търкулна по пода. Десетина момчета се спуснаха и започна лудо ритане. Топката полетя в различни посоки, няколко секунди по-късно попадна в краката на Добрин, който с рязък шут я изпрати право напред и нагоре, чак до тавана, където тя срещна един полилей и строши едно от многобройните му стъкла. Парчетата паднаха на мозаечния под и се разтрошиха на десетки по-малки късчета.
В този момент от стълбището се подаде другарят Холоденко, приближи се до Добрин, хвана го за ухото, повдигна го високо, така че момчето стоеше извито на пръсти и му нанесе такъв удар по лицето, че то се свлече и отпусна на пода, обляно в кръв.
- Само с тебе ли ще се разправям бе... – извика пионерският ръководител. Довечера ще се разправя-ме – просъска заплашително той и добави високо - сега марш в спалното помещение! Ти ще платиш този полилей!
- Всички ще го платим – извика Крис. Всички, които бяхме тук.
- Ти противоречиш ли ми бе... – разярен попита Холоденко.
- Не противореча. Обяснявам, че всички ритаха топката, а тези, които не го правеха, гледаха играта.
- Я не ми философствай, че като те плесна, ще се озовеш и ти на пода!
Крис си припомни думите на чичо Иван, съпругът на красивата учителка Стойка Иванова, че никой няма право да удря дете, особено без причина. Събра смелост, погледна Холоденко в очите и отговори:
- Повикайте родителите ни тук, можете веднага да им се обадете по телефона... Те ще платят счупеното – после добави - а вие нямате право да биете дете, дори да е счупило някакъв полилей!
Холоденко го гледаше с яростен поглед, изненадан от настояването да повикат родителите им в лагера. Децата гледаха и слушаха спора, готови при заповед да се приберат по стаите си.
- Не е за полилея – обади се Добрин, подпрян на рамката на вратата на спалното помещение. Долната част на лицето му беше покрита с кръв. Той преглътна и продължи:
– Сигурен съм, че не ме удари, защото съм счупил някакво стъкло, а защото аз знам, че краде хранителните продукти на лагера - провикна се Добрин, така че всички да го чуят. Погледна Холоденко и с целия събран кураж произнесе:
- Снощи видях, как изнесе пълна кола с продукти от склада, а днес видях, с какво е пълен този склад и ви казвам, че продуктите, с които е пълен, са предназначени за нас, но ние дори не сме опитвали от тях.
- Какво? Хей копеле, ще те смачкам... – провикна се Холоденко
- Холоденко – чу се викът на директорката на лагера, застанала до вратата на канцеларията си – веднага ела при мен!
* * *
Тази вечер масата на ръководителите изглежда-ше различно. Липсваха множеството блюда и бутил-ката от швепс, липсваше и другарят Холоденко. Час след като беше повикан в стаята на директорката, Холоденко хвърли два сака на задната седалка на колата си и замина завинаги от лагера.
Настроението на ръководителите беше омърлу-шено. След вечеря отрядната на Крис и Добрин им каза да отидат в канцеларията на директорката. Когато влязоха, тя любезно им посочи да седнат на дивана, до бюрото ѝ, след което им се извини за пове-дението на другаря Холоденко. Обясни им, че не е знаела нищо за това, което е вършил, но за да си нямат неприятности, е най-добре тази случка да бъде забравена.
- Нима няма да повикате родителите ни, които да платят полилея – учудено попита Крис.
- Полилеят ще бъде платен от бюджета на лагера – отговори другарката Пехливанова.
- Холоденко удари Добрин, а мен заплаши с побой. Родителите ни могат да му потърсят сметка за издевателството и заплахата.
- Вижте сега – започна директорката – ако много ровим, ще дойде проверка, ще установи, че сте спорили с ръководител и че сте го шпионирали, ще ви разпитват дълго, ще ви накажат, може да ви вземат и пионерските връзки и никога няма да влезете в комсомолската организация, а това ще е фатално за вашето бъдеще, затова е най-добре да забравим случилото се.
- Но той удари Добрин. Много деца видяха... - опита да продължи Крис.
- Слушай ме и запомни, никой няма да повярва на твоите думи, когато срещу твърдението ти е думата на възрастен, при това ...
- Крадец! При това крадец – намеси се Добрин.
- Не, при това ръководител. Чуйте ме – натърти директорката – най-доброто за вас сега е, да не се рови в случилото се. Ще завършим лагера докрай, а аз ви обещавам, че от тук нататък нещата ще се променят. Ще ви се дава богата закуска всяка сутрин и качествени обяд и вечеря. Също така ще имате и закуски в 10 и 16 часа! И ако се разберем с добро, тази неделя няма да се работи, а ще отидем на поход. Всички ще са доволни от промените.
Имаше нещо съмнително във всички тези увещания. Крис и Добрин решиха да не се противят на искането на директорката. Не им харесваше да преглътнат обидата, без да бъде наказан виновника, но решиха да проверят обещанието ѝ.
Глава XVI
Милкините песни
В четвъртък, на дванадесеттия ден от пребиваването в лагера, имаше обилна закуска. В десет часа на края на малиновия блок ръководителите раздаваха сандвичи, а на обяд освен пържола, каквато не бяха опитвали, откакто са в лагера, имаше и швепс. Промяната беше очевидна. Децата се чудеха на какво се дължи. Крис и Добрин не казаха на никого за снощния разговор. Имаше и още нещо...
Ръководителите започнаха да следят за спазването на редовете от големите деца
